Лоуренс Блок - Убиец на повикване

— Защо не се разведеш?

— Мислила съм.

— Е?

— Учили са ме да не смея да искам развод — отвърна тя, — но не това е причината. Защото са ме учили да не смея да извърша изневяра. — Тя се смръщи. — Едната причина са парите — призна тя. — Няма смисъл да ти обяснявам подробностите, но ако се разведа, ще изпадна в трудно положение.

— Това е проблем.

— Макар че какво ми пука за парите? Човек се задоволява и с малко, а баща ми е доста заможен. Няма да ме остави да умра от глад.

— Тогава?

— Той обожава Хоби — каза тя и се втренчи в Келър гневно, сякаш вината за това беше негова. — Ходи с него на лов за елени, лови с него пъстърва и сьомга, смята го за дар божи. Не иска и да чуе думата „развод“. Като в онази песен на Тами Уинет, където изрича думата буква по буква. Залагам си шапката, че той ще излезе от стаята още преди буквата „о“. Бих казала, че ако дъщерята на Лаймън Дич се разведе, това ще разбие сърцето му.

Вярно било. Ако си държиш устата затворена и ушите отворени, винаги ще научиш нещо важно. Това, което той научи, беше, че Дич се римува с пич.

И сега?

След като тя си тръгна и той си взе душ, закрачи напред-назад из стаята, мъчейки се да подреди мислите си. За няколко часа от пристигането му в Мартингейл беше преспал с жена, която се оказа любящата дъщеря на жертвата и по всяка вероятност — нелюбящата съпруга на клиента.

А може и да не беше така. Лаймън Дич беше богаташ с голямо ранчо на север от града, което той поддържаше като хоби. Беше натрупал състоянието си от нефт, а в този бизнес никой не печели дребни суми. Или банкрутираш, или ставаш баровец. Баровците имат врагове. Хора от бизнеса, които са прецакали, или хора, които биха спечелили от тяхната смърт.

Все пак имаше логика клиентът да е Ярнел. В тази хипотеза имаше известна художествена правдивост. Забърсва го в бара и не стига, че е дъщеря на жертвата, ами се оказва и жена на клиента. Просто идеално.

Какво трябваше да направи — това той знаеше добре. Трябваше да се наспи и на сутринта, свеж и бодър, да обърка клишето и да потъне в изгрева. Да се качи на самолета, да слезе в Ню Йорк и да впише Мартингейл в графата приятна авантюра. Някои мъже изминават и по-големи разстояния с надеждата да изчукат нещо.

Щеше да каже на човека от Уайт Плейнс да наеме друг. Такива неща се случват. Няма да му го пишат като черна точка, стига да не му стане навик. Щеше да им каже, че е прегорял.

Макар всъщност да се оказа, че е загорял. За жена.

На сутринта си събра багажа. Щеше да се обади в Уайт Плейнс от летището или когато пристигне в Ню Йорк. Не искаше да звъни от стаята. Когато истинският Дейл Уитлок се обадеше бесен на „Американ Експрес“, те щяха да проследят всякакви трансакции като плащането в „Холидей Ин“. Нямаше смисъл да оставя следи.

Сети се за Джун и споменът предизвика у него игриво настроение. Погледна часовника. Осем часът, на изток беше два часа по-късно, не е неудобен час за звънене.

Обади се в дома на Уитлок в Роуейнът, Кънетикът. Вдигна някаква жена. Той се представи като служител на известна социологическа агенция. С помощта на няколко въпроса успя да я задържи на телефона.

— Много ви благодаря — каза накрая. — Приятен ден.

Да видим сега как Уитлок щеше да обясни това пред. Американ Експрес“. Събра си багажа и вече беше на вратата, когато забеляза каубойския роман с меки корици. Дали да го прибере? Или да го остави на камериерката? Какво да направи?

Той го взе, прочете отново текста на корицата и въздъхна. Така ли щеше да постъпи Рандолф Скот? Или Джон Уейн, или Клинт Истуд? Или пък Джак Елам?

Разбира се, че не.

Защото така нямаше да стане филм. В града пристига мъж, оглежда обстановката, среща жена, забърква се с нея, после се отказва и си тръгва. Ако направиш такъв филм, няма да го пускат дори в салоните за авангардно кино.

Само дето това тук не беше кино.

И все пак…

Той погледна книгата и понечи да я захвърли. Но само въздъхна отново. И разопакова багажа.

Докато пиеше кафе, оттатък улицата спря пикап, от който слязоха двама души. Единият беше Лаймън Дич. Другият беше малко по-нисък, десет кила по-лек и двайсет години по-млад. Човек би го взел за син на Дич.

Но се оказа неговият зет. Келър ги последва в магазина, където човекът зад тезгяха ги поздрави като Лаймън и Хоби. Дич поръчваше от дълъг списък с неща, които Келър не би се сетил за какво да използва.

Докато продавачът изпълняваше поръчката, Келър разгледа изложените ръчно шити ботуши. В Ню Йорк острите им върхове можеха да служат за убиване на хлебарки в ъглите. Токовете бяха три сантиметра високи. Запита се дали би се чувствал странно в такива ботуши, като момиче, което за първи път се е качило на високи токове. На Лаймън и Хоби очевидно им беше удобно в техните каубойски ботуши с остри върхове и солидни токове, както и с тесните им вратовръзки и широкополи шапки, с каквито Келър би се чувствал смешен.