Лоуренс Блок - Убиец на повикване

Хрумна му, че двамата са лика-прилика. Изглеждаха еднакво, обличаха се еднакво, говореха еднакво и изглеждаха силно привързани един към друг.

След като се върна отново в стаята си, Келър се зазяпа през прозореца към паркинга отпред и планините отсреща. Преди няколко години работата му го беше завела в Маями, срещайки го с един кубинец, който го посъветва никога да не наема стая, по-високо от втория етаж. „Представи си, че трябва да избягаш бързо. От приземния етаж ще го направиш без проблем. От втория етаж ще го направиш без проблем. От третия етаж ще си счупиш глупавия крак.“

Тази логика направи на Келър силно впечатление и в продължение на известно време той се съобразяваше с този съвет. По-късно научи, че този кубинец не само не живее по високите етажи, но също така не се качва на асансьор и не лети със самолет. Професионалната тактика се беше оказала обикновена фобия.

Келър си даде сметка, че през целия му живот не му се беше налагало да напуска хотелска или каквато и да е друга стая през прозореца. Това не означаваше, че няма да се случи, но той реши да поеме този риск. Обичаше високите етажи. Може би дори обичаше риска.

Вдигна слушалката и набра номера. Когато чу гласа й, каза:

— Обажда се Текс. Представяш ли си, бизнес уговорката ми отпадна. Сега се чудя какво ще правя цял следобед.

— Още ли си там, където те оставих?

— Не съм мърдал оттук.

— Не мърдай оттам — каза тя. — Идвам.

Около девет часа същата вечер Келър пожела питие, но не в компанията на прелюбодейците и тяхната музика. Повъртя наоколо със светлобежовия си каприс, докато намери някакво заведение на края на града, което изглеждаше подходящо. Наричаше се „При Джо“. Отвън мястото изглеждаше невзрачно. Отвътре миришеше на стара бира и канализация. Осветлението беше приглушено. На пода имаше трици, а по стените — глави на мъртви животни. Клиентелата беше изцяло мъжка и в първия момент Келър се стресна. В Ню Йорк имаше гей барове, които много приличаха на това място, макар Келър да не знаеше защо. „При Джо“ обаче нямаше нищо общо с гей бар.

Той седна на един разклатен стол и си поръча бира. Останалите посетители не му обърнаха внимание, също както не обръщаха внимание един на друг. Джубоксът свиреше от време на време, когато на някого му омръзнеше тишината и той отиваше и пускаше монета.

Келър забеляза, че песните вървяха по азбучен ред. Бяха песни от типа „пия, за да забравя“ или „този мой скапан късмет“. Нищо за Силия в „Джаксън Парк Ин“ или за рая, отстоящ на един грях разстояние. Тези песни бяха за пиене и мъка.

— Още един скапан ден — каза някакъв глас до лакътя на Келър.

Той разбра кой е човекът, без да се обърне. Стори му се, че позна гласа. Но по-скоро беше познал неизбежността. Разбира се, това беше Ярнел, който го бе заговорил в този бар, в които никой не говореше с никого. Нямаше как да е иначе.

— Още един скапан ден — съгласи се Келър.

— Май не съм те виждал наоколо.

— Само минавам оттук.

— Правилно си се ориентирал — каза Ярнел. — Казвам се Барт.

Ако ще е гарга, да е рошава.

— Дейл — отвърна Келър.

— Драго ми е, Дейл.

— И на мен, Барт.

Барманът застана пред тях.

— Здрасти, Хоби — подвикна. — Обичайното ли?

Ярнел кимна.

— И още едно от тези за Дейл.

Барманът наля на Ярнел обичайното, което се оказа бърбън с вода, и отвори нова бира за Келър. Някой не издържа, пусна четвърт долар и джубоксът засвири „Налей още едно“. Ярнел каза:

— Чу ли как ме нарече?

— Не обърнах внимание.

— Нарече ме Хоби — продължи Ярнел. — Всички го правят. И ти ще започнеш да ми казваш така, щеш не щеш.

— Светът е ужасно място — заключи Келър.

— Много вярно — съгласи се Ярнел. — Идеално го каза. Семеен ли си, Дейл?

— В момента не.

— В момента не. Какво не бих дал да можех да кажа същото.

— Проблеми ли имаш?

— Женен съм за една, а обичам друга. Може да се каже, че имам проблем.

— Да.

— Най-сладкото, най-милото, най-нежното, най-обичливото божие създание — продължи Ярнел. — Когато тя шепне „Барт“, няма значение дали останалата част от света крещи „Хоби“.

— Не говориш за жена си — догади се Келър.

— Не, за бога! Жена ми е безсърдечна, гадна мръсница. Мразя жена си. Обичам любовницата си.

За известно време се възцари тишина, споделяна от цялото заведение. След което някой пусна „Самотата е моят приятел“.

— Вече не пишат такива песни — отбеляза Ярнел.

Как ли пък не.