Лоуренс Блок - Убиец на повикване

Прекара един час на земята в Денвър и още един във въздуха по пътя за Каспър. Приветливият младеж на гишето на „Авис“ пазеше автомобил, резервиран на името на Дейл Уитлок. Келър му показа шофьорска книжка, издадена в Кънетикът, и кредитна карта на „Американ Експрес“, а младежът му връчи връзка ключове и му пожела приятен ден.

Ключовете бяха от бял шевролет каприс. Докато пътуваше на север по междущатската магистрала, Келър реши, че всичко в колата му харесва освен името. В работата му нямаше място за капризи. Да биеш хиляда мили път, за да убиеш някого — това не беше прищявка.

В идеалния случай, помисли си, щеше да се движи по стар двулентов път с форд мустанг или може би бронко. Дори пинто сякаш щеше да е по-подходящ избор за суров и жилав разбойник като Дейл Уитлок, отколкото каприсът.

Все пак автомобилът беше комфортен и се управляваше лесно. Цветът също беше добър. Не би го нарекъл бял. Според него колата беше светлобежова.

Мартингейл, десетхилядно градче, се намираше на междущатската магистрала 1-25 между Каспър и Шеридан, на един час път с кола. Един поглед наоколо беше достатъчен човек да разбере, че е далече от източния бряг. В далечината се виждаха планини с огромно сиво небе, надвиснало над тях. Право напред се издигаха дървени постройки като декор от филм с Рандолф Скот. Закусвалня, магазин за дънкови облекла и стар хотел, в бара на който човек очакваше да види Дивия Бил Хикок, стиснал аса и осмици, или пък Док Холидей, давещ се от кашлица в стая на втория етаж.

Разбира се, имаше и двa-три магазина и бензиностанции, кино с два екрана, представителство на тойота и заведение „Тако Джон“, така че все пак се усещаше кой век е. От „Тако Джон“ излезе мъж с каубойски ботуши и шапка, който силно напомняше младия Рандолф Скот, но илюзията се разпадна, когато мъжът се качи в някакъв пикап.

Хотелът, който беше вдъхновил фантазиите за Хикок и Холидей, се наричаше „Мартингейл“ и се намираше на широката главна улица, точно в центъра на града. Келър си представи как влиза в хотела и плясва кредитната си карта на гишето. След което служителят — във филмите тази роля винаги се изпълнява от Хенри Джоунс — щеше да заяви, че не приемат пластмаса.

— Нито х-х-хартия — при което очите му щяха да огледат нервно обстановката в търсене къде да се скрие, когато започне стрелбата.

Тогава Келър щеше да завърти на гишето един сребърен долар.

— Ще остана няколко дни — трябваше да заяви той. — Ако нещо стане, купи си с рестото нови тиранти.

И Хенри Джоунс щеше да погледне какво му има на тирантите.

Той въздъхна, поклати глава и подкара към „Холидей Ин“ до изхода за междущатската магистрала. Имаха много свободни стаи и му дадоха точно това, което искаше — стая за непушачи на третия етаж откъм задната страна. Зад рецепцията стоеше жена, много млада, много руса и много отзивчива, нищо в нея не напомняше за Хенри Джоунс. С ясен поглед и без заекване тя каза:

— Приятен престой, господин Уитлок.

Престани, каза си той. Не се заплесвай. Пропътува няколко хиляди мили, за да убиеш напълно непознат човек. Просто си свърши работата. Залезът може да почака.

Не познаваше човека, но знаеше името му. Макар да не беше сигурен как се произнася.

Мъжът от Уайт Плейнс му беше връчил листче с два реда написани на ръка печатни букви.

— Лаймън Дич — прочете той, римувайки името с „бич“. — А може би е Дих? — изрече го в рима с „тих“.

В отговор получи само свиване на рамене.

— Мартингейл, щата Уайоминг — продължи да чете Келър. — Виж ти. Къде е това Мартингейл, освен че е в Уайоминг? Близо ли е до нещо друго?

Още едно свиване на рамене плюс снимка. Или по-точно част от снимка; очевидно изрязана от по-голяма фотография, на която се виждаше от кръста нагоре мъж на средна възраст с обветрено лице. Едър мъж. Келър не знаеше по какво отгатна ръста му. Краката му не се виждаха и нямаше с какво друго да го сравни. Но по нещо отгатна.

— Какво е направил?

Още едно свиване на рамене, но този път то говореше нещо на Келър. Щом другият не знаеше какво е извършил Дич, значи го беше извършил спрямо някого другиго. Което пък означаваше, че мъжът от Уайт Плейнс не е лично заинтересован. Което означаваше, че става дума единствено за бизнес.

— Кой е клиентът?

Поклащане на глава. Което означаваше, че не знае кой плаща или може би знае, но не иска да каже. Мъжът от Уайт Плейнс не беше словоохотлив.