Лоуренс Блок - Убиец на повикване

— Завинаги — каза Енгълман. — Стига ми толкова. Погледни докъде ме докара.

— Не е задължително да се занимаваш с мошеници.

— Не можеш да знаеш кой е мошеник и кой не е. Все едно, не искам работа, в която трябва постоянно да се ровя в чужди дела. Предпочитам собствения бизнес, в който работим заедно с жена ми. Намираме се току до улицата, човек може да ни види през витрината. Ако ти трябват канцеларски материали, визитни картички или бланки за фактури, аз съм насреща.

— Къде научи занаята?

— Това е нещо като франчайз, всичко е предварително подготвено. Всеки може да го усвои за двайсет минути.

— Сериозно?

— Абсолютно.

Келър отпи от кафето си. Попита дали Енгълман е съобщил нещо на жена си и разбра, че не е.

— Това е добре. Не й казвай нищо. Аз съм просто някой, който се опитва да подхване бизнес, трябва му печатар и иска да подпише договори, така че няма проблем с плащането. Аз съм човек, който не обича да обсъжда бизнес пред жени и затова двамата с теб от време на време се срещаме на по кафе.

— Както кажеш — съгласи се Енгълман.

Горкият паникьосан човечец, помисли си Келър. На глас каза:

— Слушай, Бърт, не искам да те убивам. Ако исках това, нямаше да водим този разговор. Щях да ти опра пистолета в главата и да свърша работата. Да виждаш пистолет?

— Не.

— Проблемът е, че ако не го направя аз, ще пратят някой друг. Ако се върна с празни ръце, ще искат да узнаят защо.

— Затова трябва да измисля нещо. Сигурен ли си, че не искаш да избягаш?

— Не. Стига съм бягал.

— Чудесно, ще измисля нещо — каза Келър. — Имам няколко дни да наглася нещата.

На следващия ден Келър отиде с колата си до офиса на агенцията за недвижими имоти, чиито обяви беше прочел. Жена на възрастта на Бети Енгълман го разведе и му показа три къщи. Бяха непретенциозни, но приятни и удобни, на цени между четирийсет и шейсет хиляди долара.

Можеше да купи всяка от тях с парите, които държеше в онзи сейф.

— Това е кухнята — обясняваше жената. — Това е банята. Това е ограденият двор.

— Ще се обадя — каза той, докато взимаше визитката й. — Предстои ми важна сделка и нещата зависят от нея.

На следващия ден двамата с Енгълман отидоха на обяд. Посетиха мексиканския ресторант и Енгълман си поръча не много пикантни ястия.

— Не забравяй, че съм бил счетоводител — каза той на Енгълман.

— Вече си печатар — отговори Келър. — Печатарите могат да си позволят по-люта храна.

— Не и с моя стомах.

Двамата изпиха по бутилка бира „Карта Бланка“ с храната. След обяда Келър си поръча още една бутилка, а Енгълман — кафе.

— Ако имах къща с ограден двор, можех да си взема куче, без да се притеснявам, че ще избяга.

— Сигурно — отговори Енгълман.

— Като дете имах куче — каза Келър. — Само едно. Имах го две години, когато бях единайсет-дванайсетгодишен. Казваше се Солджър.

— Тъкмо се питах за това.

— Но не беше полуовчарка. Беше дребно куче. Някаква кръстоска с териер.

— Избяга ли?

— Не, удари го кола. Не се пазеше от колите, направо изскочи на улицата. Шофьорът не успя да спре.

— Защо го нарече Солджър?

— Не помня. А когато пишех обявата, трябваше да измисля нещо за „отговаря на име еди-кое си“. Сещах се само за имена като Фидо, Роувър и Спот. Но това е все едно да се регистрираш в хотел като Джон Смит. Тогава се сетих за Солджър. От години не бях се сещал за него.

След обяда Енгълман се върна в печатницата, а Келър се прибра в мотела да вземе колата. Напусна града по същия път, както в деня, в който си купи револвера. Този път продължи няколко мили повече, преди да отбие и да изключи двигателя.

Взе револвера от жабката и отвори барабана, като изсипа патроните в ръката си. Разпиля ги навън, след което претегли револвера в ръката си и го запокити в храстите.

Макларъндън би се ужасил от подобно отношение към оръжието, помисли си. Това показваше колко добре умее да преценява хората.

Качи се обратно в колата и се върна в града.

Обади се в Уайт Плейнс. Когато жената вдигна, той каза:

Не го притеснявай, Дот. Само му кажи, че не успях да хвана самолета днес. Промених резервацията и смених полета за вторник. Кажи му, че всичко е наред, но става малко по-бавно, както предполагах. — Тя го попита за времето. — Много е хубаво — отвърна той. — Много приятно. Не мислиш ли, че това също е причина? Ако валеше, сигурно вече щях да съм се прибрал.

„Куик Принт“ не работеше в събота и неделя. В събота следобед Келър се обади на Енгълман в дома му и го попита не иска ли да го разходи с колата.