Лоуренс Блок - Убиец на повикване

Ако това все още беше възможно. В днешно време хората са подозрителни към плащане в брой и се страхуват да не се замесят в пране на пари от наркотици.

Но какво значение имаше това? Той нямаше да живее тук. Тук можеше да живее сервитьорката, в приятен дом с мансарда и пречупен покрив.

Когато Келър влезе в „Куик Принт“, Енгълман се беше надвесил над бюрото на жена си.

— А, здравейте — каза той. — Намерихте ли Солджър?

Запомнил е името на кучето, помисли си Келър.

— Всъщност кучето се прибра само — отговори той. — Явно е искало да прибере наградата.

Бети Енгълман се засмя.

— Вашите листовки свършиха работа — продължи той. — Върнаха кучето още преди да ги разлепя. Може би ще послужат някога все пак. Стария Солджър не го свърта на едно място и нищо чудно пак да духне.

— Стига след това да се прибере — каза тя.

— Отбих се по един повод — продължи Келър. — Нов съм в града, както сигурно сте се досетили, и се каня да започна бизнес. Ще ми трябват печатарски услуги и се питах дали можем да поговорим. Имате ли време за кафе?

Очите на Енгълман зад очилата бяха непроницаеми.

— Разбира се — отвърна той.

Тръгнаха към кръстовището, Келър отбеляза колко хубав е денят, а Енгълман едносрично се съгласи. На ъгъла Келър каза:

— Е, Бърт, къде ще пием кафе?

Енгълман замръзна. После каза:

— Знаех си.

— Знам, че знаеше. Усетих го още когато влязох. Как разбра?

— По телефонния номер на обявата. Не познават никакъв господин Гордън.

— Значи си разбрал още снощи. Можеше да си сбъркал номера.

Енгълман поклати глава.

— Не го избрах по памет. Пазех екземпляр от обявата. Не бяха чували за господин Гордън и за изгубеното куче. Но мисля, че разбрах още преди това. Мисля, че го усетих още когато влезе в печатницата.

— Да поръчаме кафето — каза Келър.

Влязоха в заведение, наречено „Рейнбоу Дайнър“, и седнаха да пият кафе на маса до стената. Енгълман добави в своето подсладител и го бърка толкова дълго, че можеше да разтвори и мраморни топчета. На изток той беше работил като счетоводител за мъжа, на когото Келър се обади в Уайт Плейнс. Когато федералните се опитаха да образуват дело за рекет и корупция срещу работодателя на Енгълман, последният логично се оказа слабото звено, където трябва да се натисне. Той не беше истински престъпник, не беше извършил нищо сериозно, а онези му обясниха, че ако не клекне и не свидетелства, ще влезе в затвора. Ако обаче ги послуша, те ще му осигурят ново име и нов дом. Ако ли не — той ще може да разговаря с жена си веднъж месечно през армирано стъкло и ще разполага с десет години, през които да свикне с това положение.

— Как ме намерихте? — попита той. — Някой от Вашингтон ли ме е изпортил?

Келър поклати глава.

— Чиста случайност — отвърна. — Видели те на улицата, познали те и те проследили до дома ти.

— Тук, в Роузбърг?

— Мисля, че не. Напускал ли си града преди около седмица?

— Ходихме в Сан Франциско за уикенда — каза Енгълман.

— Трябва да е било тогава.

— Мислех, че е безопасно. Не познавам никого в Сан Франциско, никога не бях стъпвал там. Тя имаше рожден ден и си помислих, че това е напълно безопасно. Не познавам жив човек в този град.

— Но някой е познавал теб.

— И ме е проследил чак дотук?

— Не знам. Може да е записал номера на колата ти и после да го е проверил. Може да са видели резервацията ви в хотела. Какво значение има?

— Никакво.

Енгълман взе кафето си и се загледа в чашата. Келър каза:

— Ти участваш в програмата. Не трябваше ли да докладваш на някого?

— Трябваше — отвърна Енгълман. Той остави чашата. — Програмата не е кой знае какво. Когато ти я обясняват, звучи страхотно, но организацията има доста слаби места.

— И аз така съм чувал — каза Келър.

— Както и да е, не се обадих на никого. Какво могат да направят? Ако завардят къщата и печатницата, ще те хванат. Но дори да успеят да те вкарат в затвора, какво ме грее това? Пак ще трябва да се местим, защото онзи тип ще изпрати някой друг, нали?

— Прав си.

— Омръзна ми да се местя. Вече три пъти ни местят, без дори да знам защо. Мисля, че това е част от програмата, първата една-две години трябва да те местят постоянно. Тук за първи път свикнахме, започнахме да припечелваме от „Куик Принт“ и на мен ми хареса. Харесвам града и бизнеса. Не искам да се местя.

— Градът изглежда приятен.

— Такъв е. По-хубав е, отколкото очаквах.

— Отказа ли се от счетоводителската работа?