Лоуренс Блок - Убиец на повикване

— Мога да те взема — предложи му той.

Когато пристигна, Енгълман го чакаше отпред. Той влезе в колата и си сложи колана.

— Хубава кола — каза той.

— Под наем е.

— Не съм и помислял, че си дошъл със собствената си кола чак дотук. Стресна ме. Когато каза „Хайде да те карам“, нали се сещаш, все едно ще ме караш да ме трепеш или нещо такова.

— Май трябваше да вземем твоята кола. Можеше да ми покажеш местността.

— Значи ти харесва тук.

— Много — отвърна Келър. — Обмислях дали да не се установя в града.

— Но онзи сигурно ще изпрати човек?

— Мислиш ли? Не знам. Не държеше чак толкова да те открие. В началото да, но после те забрави. Докато някакъв натегач от Сан Франциско не те забелязал и тогава, разбира се, ме пратиха да се погрижа за теб. Но ако реша да не се върна…

— Пленен от чара на Роузбърг — подсказа Енгълман.

— Какво да ти кажа, Бърт, мястото си го бива. Трябва да престана с това.

— С кое?

— Да те наричам Бърт. Сега се казваш Ед, така че трябва да те наричам Ед. Как смяташ, Ед? А, Ед, стари приятелю?

— А аз как да те наричам?

— Наричай ме Ал — отвърна Келър. — Тук наляво ли?

— Не, продължи още малко — каза Енгълман. — Има един стар път, който минава през приятна местност.

Малко по-късно Келър попита:

— Липсва ли ти, Ед?

— Предишната ми работа ли?

— Не, не това. Градът.

— Ню Йорк? Не живеех в града. Къщата ни беше в Уестчестър.

— А районът? Не ти ли липсва?

— Не.

— Чудя се дали на мен ще ми липсва. — Замълчаха и след около пет минути Келър продължи: — Баща ми беше войник и загина във войната, когато бях малък. Затова нарекох кучето Солджър [1] Soldier — англ. войник. — Бел. прев. .

Енгълман не отговори.

— Но мисля, че майка ми ме лъжеше — продължи той. — Мисля, че тя не е била женена, и подозирам, че дори не знаеше кой е баща ми. Но още не съзнавах това, когато нарекох кучето Солджър. Даже ми се струва глупаво да наречеш куче на баща си.

В неделя си остана в мотела да гледа спортни програми по телевизията. Мексиканският ресторант не работеше. Обядва в „Уендис“ и вечеря в „Лица Хът“. В понеделник по обяд отново отиде в мексиканското заведение. Беше си купил вестник и поръча същото като първия път — енчелади с пилешко.

Когато сервитьорката му поднесе кафето, той я попита:

— Кога е сватбата?

Тя го погледна озадачено.

— Сватбата — повтори той и посочи пръстена на ръката й.

— О — каза тя, — не съм сгодена. Пръстенът е на майка ми от първата й женитба. Тя не го носи, затова я помолих да го взема и тя ми разреши. Носех го на другата ръка, но на тази ми става по-добре.

Той изпита необяснимо раздразнение, сякаш тя беше провалила фантазията, която бе създал за нея. Остави обичайния си бакшиш и пое на дълга разходка из града, зяпайки витрините.

Можеш да се ожениш за нея, помисли си. Вече има годежен пръстен. Ед ще напечата поканите, но кого ще поканиш?

После двамата можете да си купите къща с ограда и куче.

Празна работа, каза си той. Всичко това са глупости.

Вечерта не знаеше къде да отиде. Не му се връщаше в мексиканското заведение, но пък не желаеше да отиде никъде другаде. Помисли си, че ако още веднъж се натъпче с мексиканско, ще му се прииска да открие захвърления си револвер и да се гръмне.

Обади се на Енгълман в дома му.

— Слушай, важно е. Можем ли да се видим в печатницата?

— Кога?

— Час по-скоро.

— Седнали сме да вечеряме.

— Добре, довърши си вечерята — каза Келър. — Сега е към седем и половина. Хайде да се срещнем след един час.

Той вече чакаше във входа на фотографското ателие, когато Енгълман паркира хондата си пред печатницата.

— Не исках да те притеснявам — обясни Келър, — но ми хрумна една идея. Можеш ли да отвориш? Искам да проверя нещо.

Енгълман отключи вратата и двамата влязоха вътре. Келър обясняваше, че е измислил начин да остане в Роузбърг, без да се притеснява за човека от Уайт Плейнс.

— Как работи тази машина? — попита той, сочейки един копирен апарат.

— Как работи ли?

— Какво се прави с това копче?

— С това ли?

Енгълман се наведе и Келър извади телената примка от джоба си и я преметна през шията на другия. Гаротата беше бърза, тиха и безмилостна. Келър се погрижи трупът на Енгълман да не се вижда от улицата и избърса местата, които беше докоснал. Угаси лампите и затвори вратата след себе си.

Предварително беше напуснал „Дъглас Ин“ и сега се насочи право към Портланд, настроил круиз контрола на няколко мили под позволената скорост. Пропътува така половин час, след което включи радиото и потърси поносима станция. Нищо не му хареса, затова се отказа и изключи. Някъде северно от Юджийн той промълви: