Лоуренс Блок: Убиец на повикване

— Мъжко е — отвърна Келър. — Трябваше да уточня.

— Не е толкова важно. Ще предложите ли възнаграждение? Хората го правят, макар че не знам доколко това помага. Ако намеря нечие куче, няма да мисля за награда. Просто ще искам да го върна на стопанина му.

— Не всички са толкова благородни — отбеляза Келър. — Може би не е лошо да спомена някакво възнаграждение. Не бях помислил за това. — Той сложи длани на бюрото и се наведе над листа. — Не знам — каза. — Не е ли малко нескопосана? Може би трябваше да я напечатам, как мислите?

— Не знам — отвърна тя. — Ед? Би ли погледнал, ако обичаш?

Мъжът с роговите очила се приближи и отбеляза, че според него е най-добре обявата за изгубено куче да бъде написана на ръка.

— Внася личен момент — добави той. — Мога да ви я напечатам, но така ще предизвика повече загриженост. В случай, че някой намери кучето.

— Не е проблем от държавна величина — каза Келър. — Но жена ми е много привързана към това животно и искам да си го намеря, а имам чувството, че няма да стане. Между другото казвам се Гордън. Ал Гордън.

— Ед Вандермиър — рече мъжът. — А това е съпругата ми Бети.

— Приятно ми е — каза Келър. — Мисля, че петдесет екземпляра ще стигнат. Даже е повече от достатъчно, но ще поръчам петдесет. Бързо ли ще стане?

— Пускам ги веднага. Ще отнеме три минути и ще ви струва три и петдесет.

— Много добре — каза Келър, като свали капачката на маркера. — Само да впиша възнаграждението.

След като се прибра в мотела, се обади на един телефонен абонат в Уайт Плейнс. Когато жената вдигна, той рече:

— Дот, свържи ме с него, ако обичаш. — След няколко минути каза: — Пристигнах. Да, той е. Сега се казва Вандермиър. Жена му все още е Бети.

Човекът от Уайт Плейнс го попита кога ще се прибере.

— Днес вторник ли е? Имам полет в петък, но може да се забавя малко повече. Няма смисъл да се бърза. Намерих добър мексикански ресторант. Телевизорът в мотела има Ейч Би О. Ще пипам спокойно. Енгълман няма къде да избяга.

Отиде на обяд в мексиканското заведение. Този път си поръча смесено меню. Сервитьорката го попита дали предпочита зелени или червени чушки.

— Които са по-люти — отвърна.

Защо не каравана, мислеше си той. Могат да си купят евтина двойна каравана и да я превърнат в приятен първи дом. А може би щеше да е по-добре да си вземат къща близнак и да дадат едната половина под наем, а по-късно, когато се замогнат, да отдадат и другата половина. За нула време ще влязат в бизнеса с недвижими имоти и ще гледат как вложенията им се възвръщат. Тя ще забрави за сервитьорството, а той ще се махне от дърводелската фабрика и няма да се тревожи за поредните уволнения, когато индустрията започне да се свива.

Не е лесно, заключи той.

Прекара следобеда, сновейки из стаята. Собственикът на един от оръжейните магазини, човек на име Макларъндън, свали няколко пушки от стената, за да може Келър да ги пробва като захват. На стената висеше надпис: Оръжията не убиват, освен ако не се прицелиш точно. Келър си поговори с Макларъндън за политика и икономика. Не беше много трудно да разбере какво мисли другият и да възприеме сходно отношение.

— Ще ми се да си купя огнестрелно оръжие — каза Келър.

— За да защитавате живота и собствеността си — предположи Макларъндън.

— Именно.

— И близките си.

— Точно така.

И онзи му продаде оръжие. Според местните закони има период за размисъл. Избираш оръжието, попълваш формуляр и след четири дни отиваш да си го получиш.

— Да не сте кибритлия? — попита го Макларъндън. — Или да сте решили да гръмнете някой полицай на път за дома?

— Едва ли.

— Тогава ще ви покажа един номер. Попълваме формуляра със задна дата и периодът за размисъл е изтекъл. По моя преценка сте разумен човек.

— Умеете да преценявате хората.

Мъжът се ухили.

— В този бизнес това е задължително.

Приятно е в град с такива размери. Качваш се в колата и след десет минути шофиране се озоваваш насред природата.

Келър спря тауруса отстрани на пътя, угаси двигателя и свали прозореца. От единия си джоб извади оръжието, а от другия — кутия патрони. Оръжието, както Макларъндън постоянно го наричаше, беше револвер калибър 38, с двуинчов барабан. Макларъндън би предпочел да продаде нещо по-тежко и мощно. Ако Келър беше поискал базука, онзи щеше веднага да я извади на тезгяха.

Келър зареди револвера и слезе от колата. На двайсет метра имаше изхвърлена кутийка от бира. Той се прицели, като държеше револвера с една ръка. Преди две-три години ченгетата от телевизионните сериали бяха започнали да държат оръжията си с две ръце и човек непрекъснато гледаше как някой прекрачва прага или се завърта иззад ъгъла и стиска здраво пистолета с две ръце, като че ли държи пожарникарски маркуч. На Келър това му се виждаше глупаво. Той би се срамувал да държи оръжието си по този начин.