Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

— Улучи ли те? Ранен ли си? — питаше нежно тя. Докоснах внимателно хълбока си. На едно място бронираната жилетка изглеждаше грапава, но не и скъсана. Смъкнах я и опипах под ризата си. Какво облекчение. Имаше синина, но не и кръв.

Поклатих глава.

Тя отиде до Питър. Той лежеше напълно неподвижно, сякаш си почиваше. Но в светлосинята му риза се виждаше малка червена дупка в средата на гърдите.

— Копеле — извика тя, когато се наведе над него.

— Надявам се светът да разбере какво е направил — казах аз.

Един полицай с червена лента на ръката, когото не бях виждал досега, коленичи до Питър и провери пулса му. Обърна се към Изабел и поклати глава. После стана.

Все още дишах учестено.

И се радвах, че Питър е мъртъв.

— Получи каквото заслужаваше — въздъхнах аз и коленичих до Изабел. Тя беше бледа като платно.

Стана и пристъпи изненадващо стабилно. Отиде до една маса от другата страна на купчината. Последвах я. Там лежеше ръкописът, който намерихме. Сержант Смит застана до нас, докато тя се взираше в него.

— Този предмет трябваше да се съхранява във Външно министерство — заяви тя. Погледна към сержант Смит. — Собственост е на турското правителство.

— Съдебните експерти ще опишат всичко, мис Шарп. Можете да подадете молба.

— Ще го направим, не се тревожете. И няма да го изгубим. Ще бъде най-ценната вещ, която сте докосвали.

Сержантът го погледна.

— В такъв случай ще внимавам да не го изпуснем някъде. — Беше надянал черни гумени ръкавици. Постави ръкописа в найлоновата торба, която друг полицай разтвори пред него.

Погледна ме. Лицето му бе като издялано от мрамор.

— Медиците ви чакат и двамата — поясни той.

— Радвам се, че бяхте зад мен, сержант — благодарих му аз.

— Имаш късмет, че оживя, друже — отговори той. После поклати глава.

Удивително, но изпитах странно спокойствие.

Чак след около час осъзнах колко близо съм бил до смъртта, но все още се чувствах въодушевен. Бях щастлив, че спасихме Изабел, че хванахме едно от копелетата, които ме преследваха в Истанбул. Едно от копелетата, които убиха Алек.

Докато ме извеждаха, сведох поглед към Малак и разбрах защо ми се стори познат още първия път, когато го видях, макар само за секунди. Фигурата му, плешивата му глава, целият приличаше на копелето, което ни подгони, когато избягахме от хотелската ми стая. А сега беше мъртъв…

— С кого е работил Малак? — Това беше въпросът, който зададох на сержант Смит след края на разпита ми, часове по-късно. Междувременно се срещнах с още четирима полицаи.

Стояхме до безлична държавна сграда, недалеч от оперативния център „Ченсъри лейн“, където ни отведоха.

— Не мога да кажа нищо за това. — Той извърна поглед.

— Не можете да ми кажете ли?

Той поклати глава.

— Току-що подписах декларация за държавна тайна, сержант — заявих аз. — Дори не възразих. Поне ми подскажете. Искам да знам дали някое от тези копелета няма да се отърве.

Изабел пристъпи напред.

— Каква е официалната версия, сержант?

Той я погледна.

— Проверяваме я. Бъдете спокойни за това. А ако са замесени и други, сигурен съм, че ще си получат заслуженото, сър.

— Става ли нещо в Истанбул? — продължих аз. — Във връзка с онова, което открихме там?

— Турските власти арестуваха двама души, сър. Не са доволни от подобни неща. Това е всичко, което мога да кажа. Довиждане и на двама ви.

Обърна се.

Втренчихме се във вратата, която се затвори зад него. Пухкавите облаци над главите ни бяха обагрени в мораво и златно. Стори ми се, че това е най-чудният вечерен пейзаж в Лондон от години насам.

Изабел изглеждаше унила.

— Добре ли си? — попитах аз.

Тя кимна. Беше уморена.

— Една кола идва да ни вземе.

Приседна на бордюра. Дрехите и косата й бяха в пълен безпорядък. На мен ми дадоха син анцуг и синьо горнище.

Мокрите ми дрехи бяха пъхнати в найлонов плик до мен. Сигурно приличахме на двама просяци.

Изабел впери поглед в мен, сякаш обмисляше нещо. После предложи:

— Защо не дойдеш у дома?

Усмихнах се. Точно това исках да чуя.

— Добра идея — отвърнах.

Тя потрепери леко. Погледна ме в очите.

— Точно сега не ми се иска да съм сама. Току-що разбрах нещо, което ме разстрои.

— Какво?

— Не сега. — Кимна към черния „Опел Астра“, който спираше до нас.

И в колата не сподели какво я тревожи. Просто упъти шофьора и седна отзад до мен, втренчена през прозореца, сякаш й се искаше да се разплаче.

Дали не беше забавена реакция на отвличането й? По време на разпита останахме разделени и първият човек, когото видях, бе медикът. Той прегледа някакъв списък, преди да ме накара да подпиша декларацията. Знаех, че Изабел е получила същия списък, тъй като медикът каза, че колегата му разговарял с нея, когато настоях да я видя.