Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

Нещо изсвистя над тях. Изтребителят прелетя отново. Главите на тълпата помръднаха като една, проследявайки движението му.

Около него се тълпяха мъже, араби и европейци, мюсюлмани от цял свят. Имаше и жени, но предимно назад.

Капките се стичаха във врата му, но на него не му пукаше. Никога не бе виждал толкова мюсюлмани, събрани на едно място в Англия. Беше вълнуващо.

Изпита гордост. Най-после у дома.

Никога преди не беше чувал гласа, който пращеше от говорителите. Следващите няколко думи го наелектризираха. Заради това ли се бяха събрали тук?

Когато скочих през зейналата дупка във вратата, сцената ми се стори нереална. Във въздуха се стелеше прах и дим. Атакува ме задушлива миризма. Ушите ми пищяха, главата ми беше замаяна…

Чух вик зад себе си, но не разбрах думите. Вероятно сержант Смит ми викаше да се върна. Но не го направих. Не можех. На пода, до купчината в центъра на стаята, лежаха няколко души.

Двама се надигаха.

Веднага разпознах единия. Това беше едрият тип, който отвлече Изабел. Другата фигура беше нейната… Изабел се надигаше, подпирайки се на едната си ръка. Хукнах бързо към нея, защото копелето държеше нещо. Сребрист пистолет.

Питър лежеше на земята на няколко метра от него.

Той насочи пистолета си към Питър. Помислих, че го заплашва или се опитва да го накара да стане. После проехтя изстрел. Тялото на Питър подскочи на сантиметри във въздуха. Видях тънка струйка дим от дулото на пистолета.

После се обърна към мен. Свих се, наблюдавайки движенията му като в забавен кадър. Чудех се дали ще стреля, дали трябва да се хвърля на пода. Но продължих. Не ми пукаше какво ще стане с мен. Знаех какво ще се случи. И червеникавожълтият блясък не ме изненада, нито ударът в хълбока ми, като от конско копито.

Продължих. Вдигнах юмруци. Дори да ме надупчеше, щях да размажа глупавото му лице.

Разполагах най-много с десет секунди, преди цял тон адреналин да се влее в тялото ми и да започне треперенето, ако бронираната жилетка не беше си свършила работата.

Въздухът се изпълни със серия шумни щраквания. Отекнаха вибрации.

Още светкавици изскочиха от пистолета му. Но не към мен. Стреляше по някого зад мен. После вдигна ръка да ме отблъсне.

Сърцето ми биеше като лудо. Стипчива миризма на барут изпълни ноздрите ми. Вкусих го.

Посегнах към копелето. Знаех как да действам. Сграбчих пистолета му с две ръце, дръпнах цевта нагоре, въпреки че от нея изскочи блясък и изсвистя нанякъде, обгаряйки пръстите ми, сякаш държах пламъка.

После усетих как някой ме удари по бузата. Удари ме с дръжката! Завъртях бързо коляно с всички сили към слабините му. Улучих.

Той изпъшка. Лицето му се намираше на сантиметри от моето. Устната му трепереше. Това беше единственият знак, че го бях ударил. Беше висок над метър и осемдесет, а кожата му бе бледа и люспеста на места, освен опакото на ръката му, с която държеше пистолета. Там беше тъмна, сякаш обгаряна многократно.

Подуших потта му, а в очите му видях арогантност, изключваща всяка възможност за съчувствие. И обещание за бърза смърт, ако не успея да го докопам.

Мускулите ми трепереха. Дали се бе задействал адреналинът? Дали червата ми изскачаха? Той дръпна ръка назад. Пистолетът още бе в нея, но и аз го държах, а той дърпаше цевта надолу. Блъснах го силно настрани, отхвърляйки го от себе си.

След това се чу силен изстрел, още един и още един…

В средата на гърдите му зейнаха червена и черна дупка. Тялото му отскочи и ръката му с пистолета се свлече. Трябваше да е мъртъв.

Коленете ми се подгънаха, но се задържах прав.

Той падна върху купчината, разперил ръце и крака. От гърдите му шуртеше кръв, попиваше по черната му тениска и се разливаше по черния камък отдолу. Лицето му също кървеше. Беше ранен в бузата, а пулсиращият поток кръв течеше по устните и по оголените му зъби.

Дишах учестено.

А после, сякаш не се поддаваше на природните закони, той надигна глава…

Ръката му, все още с пистолета, се размърда бавно. Насочи го към Изабел. Безброй гласове наддадоха нечленоразделни викове.

Без да му мисля, аз скочих напред, ритнах и улучих. Пистолетът се завъртя във въздуха. После проехтяха още няколко изстрела като пирони, забити в стена. Главата на Малак — по-късно научих името му — прокърви от четири-пет места. Червеникаворозови кратери зейнаха в челото му. Умря. Трябваше да е умрял.

После пред размътените ми очи изскочи Изабел. Започна да ме прегръща. Беше прегръдка на прероден. Аз също я притиснах в обятията си.