Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

— Ето защо убиха Алек — прошепнах аз. — Онези копелета трябва да са открили следи от чума в залата под „Света София“. Тази чумна епидемия в Истанбул има нещо общо. Вероятно заради чумата онази подземна пещера е останала запечатана толкова дълго. Там са погребвали умрелите…

— Да, така е… — отвърна тя.

— Сигурно са видели Алек да влиза в тунела. Може да ги е проследил. После са го отвлекли. Погрижили са се да не издаде тайната им. Можеше да ги спре, ако публикуваше откритието си. Ето защо тръгнаха и след мен. После, с онова видео, хвърлиха вината върху ислямските фундаменталисти. Дали и това е било част от плана им, да предизвикат хаос? Но защо, по дяволите, всички тези хора трябва да умрат?

Тя снижи глас:

— Ще ти кажа какво научих. Знам, че мога да ти вярвам, Шон. И мисля, че заслужаваш да знаеш след всичко, което преживя.

Приседна до мен на белия диван.

— Двамата арестувани днес следобед край „Свети Павел“, онези, на които Малак се опита да изпрати съобщения, трябваше да раздадат хиляди дъвчащи сладкиши от две найлонови торби. Сладкишите се изследват в момента. Смятаме, че са заразени с чумния вирус, същия като от истанбулската епидемия. Очевидно хората, които щяха да ги раздадат, изобщо не знаеха за това. Казаха, че им било наредено да чакат, докато получат съобщения, а после да започнат да ги раздават на всички в тълпата, докато свършат. Малак е настоявал да го направят само ако се събере голяма тълпа…

— Искали са да заразят хората с чума? — Трудно можех да си представя що за хора биха желали да разпространят болест и смърт, но си спомних за Малак и разбрах… Такива изчадия наистина съществуват.

— Хиляда заразени са достатъчно, за да започне нещо сериозно, ако вирусът се разпространи бързо… Щяха да обвинят мюсюлманите, че са донесли вируса в общностите си.

— И убиха Бюлент, защото ми помогна, така ли?

Тя кимна.

— Копелетата отнякъде са разбрали. Може би някой ви е видял заедно.

— Нуждая се от малко въздух — изпъшках аз.

Изабел изключи телевизора и отвори вратата към балкона. Излязохме отвън и се загледахме в града. Вече се здрачаваше, а четири етажа нагоре гледката над плочестите покриви на фона на футуристичните офис сгради в Централен Лондон бе невероятна.

Видях кубето на „Свети Павел“, блеснало на хоризонта. Усетих по лицето си топлия летен ветрец.

— И други хора са били свързани с онзи Малак. Сигурно е така.

— Следим ги. Ще отнеме известно време. Те ще се скрият в миши дупки, щом разберат, че планът им се е провалил. Но имаме следи, по които можем да се докопаме до тях.

— Надявам се да ги заловите…

Тя стоеше до мен. Стиснах лъскавия стоманен парапет.

— Какво ми каза, когато се канеха да ме хвърлят в басейна? — попитах.

Зад нея се виждаха сплетените клони и листа в короната на белокор лондонски чинар, издигащ се встрани от блока. Подуших спарената миризма от листата, блещукащи в топлия въздух.

Тя погледна към паркираната отдолу кола.

— Казах „Поеми си дълбоко дъх“.

— И беше права.

В този момент разбрах какво искам повече от всичко. Усещането за загуба, разкъсващо сърцето ми, с което живеех всеки божи ден след смъртта на Айрийн, бе изчезнало. Отново се усетих като прероден. Почувствах се и странно беззащитен, сякаш в сърцето ми се отвори пролука.

— За какво си мислиш? — попита тя.

— Всичко се промени. — Главата ми се замая. Животът ми с Айрийн беше спомен, избледняла фотография, все още ценна, но от далечното минало.

— Знаеш ли… — започна тя. — Ако онези копелета не искаха да направят всичко това, никога нямаше да се срещнем.

Гледахме към града. Съвсем близо един от друг.

— Какво планираш за следващите няколко дни? — попита тя.

— Ще си почина, а после ще видя какво става в института…

— Защо не останеш тук довечера? — Усмивката й бе толкова съблазнителна.

Обърна се и ме докосна по дланта. Ръката ми пламна.

Ръцете ни се докоснаха отново.

Тя вдигна поглед към мен.

— Знаеш ли, след като бракът ми приключи, си мислех, че никога вече няма да се доверя на друг мъж.

Чувствах дъха й в устните си…

Хванах я за ръката и я привлякох към себе си. Усетих тялото й под памучната тениска.

Изпълних се с копнеж. Дръпнах я по-наблизо. Тя не се съпротивляваше. Този път бях готов. Всичко беше наред. Целунахме се. Почувствах, че това няма да свърши никога.

После заговорих нежно:

— Трябваше да те предупредя, че съм малко откачен… След смъртта на Айрийн нощем бродех по улиците. Винаги, когато ме видеха, едно мило ченге от полицията във Фулъм се обаждаше на психотерапевта ми.