Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

И аз продължих да се боря, обръщах се, движех се, опитвах да коленича, да застана на крака, надявайки се да се изправя. Но водата постоянно ме носеше напред и после назад.

Накрая успях да коленича. Дробовете ми се пръскаха. Пироните се забиваха по-надълбоко. Но знаех, че съм близо до въздуха. Трябваше само да тласкам, да тласкам нагоре…

Направих го и за секунда-две главата ми изскочи от водата, а въздухът бързо изпълни дробовете ми. После водата около мен се разпени и отново ме запрати надолу.

Но аз знаех как да оцелея, как да се измъкна. И се изпълних с увереност. Трябваше само да се движа към стената на басейна, да се изправя, но този път за по-дълго. Изведнъж разбрах грешката им: бедрата ми бяха вързани, но можех да си служа с ходилата, да се изправя. Питър щеше да си плати за тази грешка…

Полицаят, който скочи в басейна след няколко минути и най-накрая измъкна от водата едно завързано и почти удавено водно същество, се казваше сержант Смит. Табелката с името му бе първото нещо, което видях, след като ме измъкна.

Никога няма да я забравя.

Трябваха ми три минути кашляне и пелтечене, докато сержант Смит режеше лепенките ми, за да му обясня какво става. Но исках само едно: да намеря Изабел. Нямах време за обяснения. А той отчайващо настояваше за все повече и повече подробности. Още и още. Избърборих отговорите възможно най-бързо.

Единствената причина, поради която шефът му ми позволи да ги придружа в подземието, надолу по тухлените стълби, бе, защото се заклех, че знам къде е Питър, къде е завел Изабел. Заклех се три пъти, всеки път по-силно.

А това си беше лъжа. Чух само, че поемат някъде надолу.

Докато стоях там, очаквайки заповед да тръгваме, сержант Смит ми подаде дебела черна бронирана жилетка. Облякох я бързо. Тежеше по-малко, отколкото си мислех.

След това последвах екипа в подземието. Невероятно, но не успяхме да включим асансьора, очевидно защото не знаехме паролата. Но после някой го задейства ръчно — беше млад полицай с руса коса и акцент от Ийст Енд.

А сетне светлините по стълбата, която намерихме, изгаснаха.

Докато продължавахме с включени фенерчета, друг полицай попита на висок глас защо съм с тях. Сержант Смит му обясни, че ще им покажа къде е била отведена Изабел Шарп.

Аз не обелих и дума.

— Добре ли сте, сър? — попита сержант Смит, докато продължавахме надолу по безкрайната стълба, а фенерите ни осветяваха тухлени стени в бързо движещи се сводове, като гигантски прилепи, литнали над нас.

— Няма проблеми — отговорих.

Мисля, че разбра защо искам да съм с тях.

Докато слизахме, имах усещането, че се спускаме в някаква отвратителна версия на ада. Долу нямаше много въздух. Изби ме пот и леко се разтреперих. Фактът, че още бях мокър, не ми помагаше особено.

После видях белези по тухлите. Жлебове, издълбани от някакъв звяр.

Когато стигнахме долния край на стълбите, намерихме само старо електрическо табло с черна бакелитова дръжка. Сержант Смит дръпна дръжката нагоре, после напред. Устройството се отвори, разкривайки стари табла с бушони. Страхотно.

Израженията върху лицата на полицаите около мен, докато гледаха жълтите порцеланови бушони, бяха студени като камъни на планински връх през зимата.

Някой изкрещя заповед нагоре по стълбите да не пускат повече хора в ограниченото пространство.

— Ще трябва да потърсим някъде другаде, сър. Мисля, че горе има лекар, който иска да си поговори с вас. — Сега лицето на сержант Смит изразяваше само съжаление. Посочи към стълбите. — Ще тръгваме ли?

Другият полицай пое нагоре и долу останахме само аз и сержант Смит.

Нещо ми хрумна, докато той ме чакаше да се кача нагоре. Защо бяха построили тази стълба? Не би трябвало да го правят толкова дълбоко под земята, за да се свържат с електрически кабел, нали?

— Може ли да проверим зад това? — Приближих до древния на вид шкаф.

Сержант Смит свали бронираната жилетка от раменете си с палци. Лицето му беше напрегнато. Косата на челото му се беше сплъстила от избилата пот.

— Това лост ли е? — Аз посочих към дългия инструмент, увиснал от колана му.

Той ми подаде фенера си.

— Добре, ще погледнем. — Постави края на лоста си в черния ръб на електрическото табло. В началото то не помръдна. После се отмести на два-три сантиметра от стената. Видях само тухли. Дръпнахме лоста заедно.

Отворът зад таблото беше с размерите на малка врата. Ето къде се намираше Изабел. Трябваше да е там. Но защо я бяха довели тук долу?