Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

Беше широк едва колкото да побере двама души и твърде нисък, за да може Малак да се изправи. Наложи му се да се приведе. Въздухът в тунела изпълни устата на Изабел с прашен вкус. Вонеше ужасно, сякаш бяха оставили умрели плъхове да гният тук.

— Тук долу е прекрасно, нали? — обади се Питър, щом влязоха в коридора. Пресегна се към черен бакелитов ключ на стената отляво. Целият коридор, простиращ се далеч напред, светна. Питър затвори вратата зад тях.

— Първоначално е водел до затвора „Флийт“ — обясни той. Гласът му отекна в тунела.

Изабел стоеше мълчаливо малко по-напред, с вързани отзад ръце. Гледаше към отъпкания пръстен под.

— Хайде! — подкани я той. — Продължавай! — Смушка я да последва Малак, който крачеше напред.

Минаха покрай дървена врата от сиви греди, с малка ръждясала решетка на височината на раменете им. Жълтата светлина от замрежените крушки, поставени на равни разстояния по стените на тунела, премигна.

— Следваш една стара традиция, Изабел. Някои важни затворници са били доведени оттук.

Малак спря да ги изчака. Питър пак смушка Изабел в гърба.

Минаха край още една врата и завиха наляво в страничен тунел. В тази секция на тавана нямаше лампи, докато тунелът се разклони отново, на стотина метра по-нататък. Светлината от другия край огряваше само част от междинната секция.

Студен страх я скова, докато вървяха в полумрака. Бяха я учили как да потиска чувствата си, ако бъде отвлечена, да търси начини за бягство, но тя с мъка си спомняше съветите.

Мислите й прескачаха твърде бързо.

Блъсна се в Малак насред най-тъмната част от тунела. Той я сграбчи за рамото и я дръпна към себе си.

Тя извърна глава с отвращение.

Мъжът се разсмя.

— Добре — усмихна се той с тон, който не оставяше никакво съмнение, че се забавлява. Прикова я към себе си.

Тя опита да се освободи, но той я хвана по-здраво. Скова я страх.

Той натисна една врата в стената, точно в най-тъмното. Връхлетя я силна миризма на влага. Внезапно се появи и светлина.

Тя затвори очи от яркия блясък. Когато ги отвори, Малак я беше пуснал. Пред нея се разкри пространство, каквото не бе виждала преди. Имаше една… две… три… четири… не, осем страни. А таванът му от черни греди се издигаше рязко от всяка стена към точка високо горе над центъра на стаята.

Питър затвори тридесетсантиметровата врата веднага щом тримата се озоваха вътре. Нямаше начин някой да чуе писъците й тук долу.

— Удивително, нали? Това място е от четиридесетте години на седемнадесети век — обясни Питър.

Запристъпва бавно из стаята.

— Част от него се използвала още в римски времена като подземен храм. Място, където обучавали на предсказания и магии… — Той посочи към покрива. — Дупката отгоре сочи към северната звезда. Или поне така е било някога.

Малак заключваше вратата.

В центъра на стаята имаше груба каменна камара. Наподобяваше горната част от огромна топка, почерняла от годините и широка три метра, показваща се само на сантиметри от пода. До нея имаше дъбова маса с износени гладки ръбове. Върху масата бе отворен ръкописът, който намериха в Истанбул. Изабел тръгна към него. Питър не я спря. Беше отворен на последната страница. Тя съзря символа…

Искаше да го попита как се е докопал до книгата, но не го направи. Нямаше да му достави това удоволствие. Както и да е, някой щеше да й се притече на помощ. Сигурно вече я търсеха. Единственият въпрос бе колко скоро щяха да открият това място.

Ала всеки път, когато си помислеше за Шон, тя се изпълваше с дълбока тъга. Колко ужасно постъпи Питър.

Бедният Шон… Всеки път, когато помислеше за него, в очите й напираха сълзи, но не потичаха, като неразразяваща се буря.

— Чуваш ли нещо? — попита Питър. Стоеше зад нея.

Долетя далечен грохот. Можеше да е вода. Или подземен влак. Изабел вдигна поглед към покрива.

— Това е река Флийт — обясни той. — Директно над нас.

По цялото й тяло изби студена пот, но съзнанието й беше някак спокойно: сякаш наблюдаваше кошмар, случващ се с някой друг…

— За известно време през 1641 година това място се превръща в Звездна палата. Чарлз я е използвал. Пуританите, основали Америка, бягали от режима му. Скоро след това била изоставена и запечатана. Ела да видиш това. — Той посочи към камарата в центъра на стаята и тръгна към нея.

Когато приближи, тя видя петнадесетсантиметров прорез през цялата камара… Погледна през прореза и забеляза, че той продължава в земята и се разширява. А в цепнатината, на няколко метра надолу, се виждаха сиви кости. Много кости. Можеха да са животински, искаше й се да са такива. Ала човешките черепи тук-там в дебелата плетеница от бедра, счупени ребра и натрошени ръце й говореха нещо различно…