Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

Подобни общи заповеди се издаваха само няколко пъти годишно, когато съществуваше вероятна заплаха за голям брой хора.

В 16,27 ч. новинарският сайт на Би Би Си регистрира рекорд от десет милиона запитвания в секунда, когато статията за размерите на демонстрацията пред „Свети Павел“ излезе онлайн.

Статията анализираше значимостта на събитието.

— Наистина не трябваше да го водиш със себе си, Изабел — извика Питър.

Малак блъсна грубо Изабел надолу по последните няколко стъпала. Тя залитна, замалко не падна.

— Предупредих те, но ти, разбира се, не ме послуша. Можеше да останеш в Истанбул, както ти казах, но не, ти винаги знаеш по-добре. Е, сега не мога да направя нищо за теб. Нито пък за него. Така че не ме моли.

— Извратено копеле! — извика Изабел. Гласът й трепереше.

— Мили боже, да не би да си се сближила с него? — Питър поклати глава. — Колко непрофесионално от твоя страна.

Малак я блъсна напред към подножието на стълбите. Изабел залитна отново, после запази равновесие. Бяха й вързали ръцете зад гърба, но краката й оставаха свободни. Можеше да върви, въпреки заплахата да падне, защото нямаше как да се пресегне и да се хване за нещо.

Коридорът отпред беше осветен с вградени лампи. Завършваше след около петнадесет метра, стигайки до врата от неръждаема стомана.

Когато я приближиха, Питър набра код в клавиатурата, вградена в стената до нея. Вратата се отвори. Малак блъсна Изабел напред. Разнесе се силна миризма на лак, сякаш асансьорът, в който влязоха, бе почистван наскоро.

Пое надолу с едва чуто съскане.

— Чудесно, нали? — обади се Питър. — Ако разполагаш с верните кодове, можеш да отидеш навсякъде. — Погледна си часовника. — Съжалявам, че се наложи да оставим Шон да умре, скъпа, но вече всичко трябва да е приключило. Поне стана бързо. Е, сравнително бързо…

Хенри беше съблякъл сакото си. Ръкавите му бяха навити. Във въздуха се усещаше напрежение. Пред него видеокадри от различни места в цял Лондон се излъчваха върху полукръг от пет плазмени екрана. Когато екраните премигнаха, той вдигна очи за секунда, поглеждайки към извития тухлен покрив над главата си. Трябваше да изчака няколко секунди, преди да се свърже отново.

Хенри се намираше в контролния център на МИ6 — главния екип за наблюдение на заплахи в Централен Лондон. Най-много му харесваше да работи в тази зала, въпреки разположението й. Тук усещаше истинска връзка с отдавна починалия си баща. Той бе член на първия екип, трудил се тук след войната. И разказа на Хенри някои неща за това място…

В началото на 1942 година в Централен Лондон били построени осем дълбоки бомбоубежища. Изкопани на 40–50 метра в земята, те се превърнали в най-дълбоките скривалища в Европа.

Едното бе разположено под метростанцията „Ченсъри лейн“, сега част от централната линия на метрото, под станциите „Свети Павел“ и „Холбърн“.

Укритието, с първоначална дължина от 365 метра, бе проектирано на два етажа и имаше шестметров бетонен покрив. Все още се смяташе за неуязвимо. Когато баща му работел тук, то подслонявало контролния екип за специални операции в Централен Лондон.

Веднъж баща му го заведе да види входа към съоръжението — реконструирана тухлена „къщичка“ на нивото на улицата. Разказа му и за въртящата се метална врата от пода до тавана, разположена в рядко използвана част в долния край на станцията „Ченсъри лейн“, другия вход към съоръжението. Напоследък Хенри използваше предимно него.

Сега и двата входа разполагаха с контролни панели за биометрични данни и монтирани в стената системи за разпознаване на гласа, които биха удивили баща му.

В главната контролна зала на долния етаж, където Хенри седеше днес следобед, стената бе покрита с мозайка от плазмени монитори. Бюрото на Хенри бе второто отдясно в редица от пет. Когато излезе от станцията, той приличаше на всеки друг редовен пътник на средна възраст в омачкан сребристосив костюм, с брой на „Таймс“ под мишница, сгънат на страницата с кръстословицата.

Ресурсите, до които Хенри имаше достъп, биха удивили старите обитатели на съоръжението. Можеше да наблюдава много видеокадри на живо от хиляди охранителни камери в Централен Лондон, някои от тях монтирани на хеликоптери.

Въпреки цялото скъпо оборудване обаче, Хенри изгуби една от целите си. И сега чакаше доклада от полевия екип.

Вече чака достатъчно дълго.

— А41… — обади се той в малкия настолен микрофон върху бюрото пред него. — Има ли някой в онзи тунел?