Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

Алуминиева скулптура, бъркотия от жици, висеше на сантиметри от басейн с тъмна вода, заемащ целия център на фоайето. В края на басейна имаше кремаво приемно бюро, зад което беше застанал някакъв мъж.

Истинска фукня си беше това място… Начин да покажеш на хората, че можеш да си го позволиш, само за да може входът ти да изглежда интересен.

Мъжът зад бюрото беше плешив и облечен във впита черна тениска. Имаше физика на културист, прекаляващ със стероидите. Черепът му беше леко издължен отзад. И изглеждаше познат. После вдигна ръка и ни направи знак да продължим напред.

— Елате — извика той с толкова груб акцент, сякаш гърлото му беше продрано. Нямах представа откъде е. От Източна Европа или може би от Близкия изток.

Минахме покрай басейна.

— Питър го няма — заяви мъжът, когато приближихме до него.

Гледаше ни като натрапници, опитващи се да се промъкнат в елитния му нощен клуб. Наведе глава, а погледът му играеше неспокойно по нас.

Спряхме на няколко метра от него. Не че ме гонеше параноята. Тръпки ме побиваха от този тип.

— А вие кой сте? — попита Изабел. Май заподозря нещо. — Мислех, че тук още не е назначена охрана.

Охранителят я изгледа. Лицето му се изкриви в подигравателна усмивка. Определено нещо не беше наред.

— Питър тук ли е? — попитах настойчиво аз.

— Казах ви, че няма да ви приеме. Можете да му изпратите имейл и да си уговорите среща. А сега трябва да тръгвате.

— Това е въпрос, свързан с националната сигурност — заяви строго Изабел. — Трябва да го видя веднага. Нямате власт да ми попречите да се кача при него. — Извади от джоба си служебна карта и му я показа.

После тръгна към асансьорите.

Скочих между охранителя и Изабел. Ако се опиташе да я спре, трябваше да мине първо през мен. Той се обърна и вдигна ръка настрани, като кондуктор, който се опитва да попречи на пътниците да се качат в автобуса.

— Последно предупреждение — заяви той. — Спирате сега или ще ви считам за нарушители.

Изскочи бързо иззад бюрото си. Държеше черна метална палка в лявата си ръка. На върха й играеше син електрически блясък.

Внезапно ми прилоша…

Екранът вляво от Хенри показваше външен изглед от лаборатория в Турското министерство за обществено здраве. Хенри чакаше появата на официален куриер. Човекът щеше да носи подписан и подпечатан доклад от съдебния патолог, доктор Илич, който работеше на третия етаж в сградата.

Практиката за доставяне на ръка на важните доклади от патологията датираше от по-ранен период, но все още се използваше, въпреки наличието на компютърни мрежи, способни да предадат информацията за секунди. Все още се намираше някой държавен прокурор, висш полицейски инспектор или правителствен отдел, които просто не искаха докладът да се предава по електронен път.

Сега практиката бе ограничена и се използваше само при специални случаи.

И този случай бе именно такъв. Току-що бе завършен докладът от съдебната патология за нова жертва на чумата: това беше някакъв шофьор на линейка, попаднал на метри от жертвата и общувал с нея през последните два дни. Хенри искаше да разбере дали и шофьорът е умрял от новия чумен вирус.

Защото, ако беше така, турците трябваше да поставят под карантина още много хора.

Иначе вирусът щеше да се разпространи като пожар в суха гора…

Почувствах се глупаво. Разбира се, че охранителят ще е въоръжен. Усетих как кръвта се изцежда от лицето ми. Изабел се обърна и сключи ръце пред себе си.

Насочи нещо подобно на пистолет към охранителя. Не, наистина беше пистолет…

— Спри на място! Вдигни ръце над главата си! — изкрещя му тя.

Охранителят се ухили.

Краят на устройството, насочено към мен, блестеше ярко. Не изглеждаше приятно. Аз обаче не се уплаших. Ядосах се.

После една от вратите на асансьорите зад Изабел се отвори безшумно и аз се помъчих да осъзная това, което виждах: беше Питър, стиснал още една палка със син връх. Съзнанието ми се задейства бавно. Не предстоеше учтива среща. Той беше предател. Сега би направил всичко.

Излезе от асансьора. Отворих уста да предупредя Изабел, но щом изрекох името й, дъгата на синята светкавица стигна от Питър до нея и тя се строполи като парцалена кукла, гърчейки се конвулсивно… Синята светлина блещукаше около нея като кълбовидна мълния.

Питър се усмихваше. Мръсно копеле!

Изабел се гърчеше, сякаш бе получила епилептичен припадък. Пистолетът падна от ръката й. Направих единственото нещо, за което успях да се сетя.