Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

— Можеха да се захванат с нещо по-добро в дъждовен петъчен следобед — отбеляза тя.

Изчакахме. Край нас се втурнаха още демонстранти, шляпайки шумно в дъжда.

Натиснах звънеца.

— Няма да си идем, Питър — заявих аз. — Просто трябва да ти зададем няколко въпроса. После си тръгваме.

Стояхме там. Бях сигурен, че няма да ни пусне. Помолих Изабел за телефона й.

— На кого ще звъниш? — попита ме тя.

— Ако не ни допусне вътре, ще се обадя на един познат журналист и ще му разкажа всичко, което чух в Истанбул. За петнадесет минути може да докара телевизионен екип.

Беше вярно, че познавах журналист от Би Би Си. Щеше да се изненада да ме чуе, но щеше да ме изслуша.

— Мога да ти кажа името му, ако искаш.

Десет секунди по-късно от портата се чу металическо щракане. Натиснах я. Тя се отвори. Наклоненият покрив и стените на коридора от другата страна бяха изградени от вековни кафяви тухли. Щом вратата се хлопна зад нас, светлината премигна за момент.

— Добре дошли в „Сейнт Джордж“ — чу се безплътен женски глас. Светнаха вградени в стената лампи. Бяха сини, мънички, подредени на пет сантиметра една от друга. Привлякоха погледа ми към другия край на коридора.

Докато вървяхме, видях една по-дълга тухла в стената отляво. От опушено стъкло. Забелязах нещо да се движи зад стъклото. Жена в дълга алабастрова рокля вървеше паралелно с нас. Странно, сякаш някой ни дебнеше по петите. Спрях. Изабел също застина. Спря и жената от другата страна на стъклото.

Бях чувал за сгради с електронни портиери, но за пръв път виждах с очите си. Влязохме в частния свят на привилегированите.

— Последвайте ме — обади се женският глас. Усмихна се през стъклото, обърна се и продължи. Ако не разбирах какво става, можех да си помисля, че се усмихва на мен.

— Това не ти е някакво забутано място за нощувка — отбелязах аз.

Вратата в другия край се плъзна и се отвори е леко съскане, разкривайки заграден кръгъл двор, широк може би тридесетина метра. Съзрях цяла редици огледални прозорци над нас и голи кремави врати в основните точки от компаса.

Вдигнах очи. Сградата около нас беше шестетажна. Високо горе бял покрив, като паяжина, ни разделяше от небето. Квадратна колона от опушено стъкло, висока около два метра, се издигаше в центъра на двора. Колоната бе обградена със същите сини светлини, каквито видяхме в коридора.

Изабел пристъпи чевръсто напред. Когато извървяхме половината път до колоната, скърцайки с крака по белия чакъл, отново чух гласа на портиерката:

— Можете да видите информация за тази сграда тук. Моля кажете „да“, докато минавате, ако искате да научите повече.

Казах „да“, щом стигнахме до колоната.

Изабел се обърна и направи учудена физиономия.

Сините светлини премигнаха и се превърнаха във вграден екран. В близък план се появи сцена с тъмна вода, езеро през зимата.

— Първото документирано използване на това място е било като храм на предхристиянски богове — божества на природата — обясни гласът. — При строежа на комплекса са открити основи на басейн, сътворен от човешка ръка. Поради това във всяка сграда има водни басейни…

Изабел мина край колоната, без да я погледне, и слезе по пътеката отдясно, към вратата накрая.

Докато минавах покрай колоната, видеото се смени. От водата изскочи ръка, държаща меч с черна дръжка, от който се стичаше вода. Забавих ход да го погледна.

— Преди да бъде построена първата християнска църква в началото на седми век, близо до сегашното място на „Свети Павел“, тук е имало храм на Диана, богинята на лова. В подходящия момент, според легендата, когато има нужда от него, някогашният и бъдещ крал ще се появи отново по тези места. — Последва кратка пауза. — За да научите повече за това място, моля кажете „да“.

Не казах нищо. Водната сцена изчезна. Квадратната колона отново се превърна в колона.

— Тук наистина са прекалили с рекламата — подхвърли Изабел, когато приближих до нея. — Знаеш ли, че само няколко апартамента са продадени? Мисля, че Питър все още разполага с цялата сграда. — Натисна един сребрист бутон на стената до кремавата врата. Усетих как в мен се надига някакво предчувствие.

Вратата се плъзна и се отвори, разкривайки дълго, ослепително бяло фоайе с висок таван. До стените, от всички страни, имаше четири двуметрови камъка, сякаш донесени право от Стоунхендж.

Влязохме вътре. Вратата зад нас се затвори безшумно. В другия край на фоайето се виждаха вратите на асансьорите и отвор, който приличаше на стълбище, водещо надолу.