Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

Отдолу се виждаше снимка на брадат мъж. Приличаше на снимка за паспорт. Момчето прочете историята, поглеждайки над ръката на баща си.

Двама души бяха починали от чумата в Истанбул през последните двадесет и четири часа. Стотици други бяха поставени под карантина. Чумата бе класифицирана като преносима по въздушно-капков път. Не се поддавала на никое от нормалните лечения, включително и на силните антибиотици. Световната здравна организация изпращаше екип в Истанбул.

Бащата изпъшка и пъхна вестника под мишницата си. Пред входа показаха електронните си карти. Щом се качиха във влака, момчето забеляза, че много хора държат в ръцете си „Ивнинг Стандарт“.

Добре беше да си в Лондон, далеч от такива кошмари.

— Знам, че ще се откажеш — заявих аз.

— Нямаме доказателства, Шон — отговори тя.

— Ти вече се отказваш.

— Не го приемай така. — Тя спря и се обърна към мен. — Шон, всичко свърши. Ти направи и невъзможното, което беше по силите ти. Върви си у дома. Погледай телевизия. Ще ти организираме охрана. Предупредихме хората за Питър. Какво още си мислиш, че можем да направим? — Обърна се и продължи, сякаш не й пукаше дали съм отговорил или не, дори дали я следвам.

Наблюдавах я как се отдалечава, как изчезва в тълпата. Не обърна глава. Нито веднъж.

Искаше ми се да тръгна след нея, но й бях ядосан. Как можа да се откаже?

А после разбрах. Опитваше се да ме предпази. Хукнах подире й.

Улицата бе пълна с хора. Дали всички в Лондон напоследък обядваха дълго? Къде изчезна тя? Трудно ми беше да различа туристите от чиновниците.

После я видях. Извиках я по име.

Тя се обърна и се забърза, щом ме забеляза. Преди да я настигна, се озова до другия ъгъл.

— Защо бързаш толкова? — попитах я.

— Прибери се у дома, Шон.

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно.

Изабел застана насред тротоара със скръстени ръце, а минувачите ни заобикаляха.

— Не разбра ли?

— Какво да разбера? — попитах.

Изглеждаше вбесена.

— Трябва да се откажеш. — Ръката й разцепи въздуха помежду ни.

— Защо?

Тя тръгна под навеса на една бръснарница. Последвах я. Обърна глава и провери да не би някой да стои до нея, преди да продължи.

— Това вече не засяга само теб, Шон.

— Никога не е било заради мен — отвърнах. — Заради Алек е. Не бива да се отказвам. Не трябва да бягам. Мислех, че си го разбрала.

— Да.

Скръсти ръце.

— Не, не си. — Посочих я с пръст.

Хората ме загледаха.

— Ако мислиш, че ще се оттегля, не го разбираш. Ако смяташ, че ще оставя нещата така, нямаш никаква представа. А ако си въобразяваш, че ще те оставя да продължиш сама, значи изобщо не ме познаваш. — Спрях и си поех дъх. — Не ме карай да направя някоя глупост, Изабел. Сериозно говоря.

Тя ме погледна право в очите.

— Знам, че е така, Шон. Там е бедата. — Пристъпи към мен и сложи ръка на рамото ми. — Но това не е твоя работа. Моя е. — Очите й ме умоляваха да слушам.

— Сега е и моя — възразих аз. Говорех спокойно. — Ще трябва да ме застреляш, за да ме спреш. — Насочих два пръста към челото си.

Минаха няколко секунди. Едно момиче се блъсна в мен. Изсвири автобус.

— Ти си луд. И аз те уважавам. — Прехапа горната си устна и поклати глава. — Знаеш ли, че си първият мъж, на когото казвам това от доста време насам.

Сбърчих вежди.

Тя се усмихна на признанието си.

— Да, вярно е. Снощи звъннах на една приятелка. Разказах й колко упорит беше в залата под „Света София“. Как не ме изостави. — Присви очи, сякаш се замисли за случилото си. — Това означава много за мен, Шон. Познавала съм много безхарактерни идиоти… — Затвори очи и поклати глава, сякаш се отърсваше от лоши спомени. — Отблагодарих ли ти се както трябва за това, че не ме изостави?

Поклатих глава и се замислих какво означава „както трябва“.

Тя се наведе към мен. И в един сърцераздирателен момент бях сигурен, че ще ме целуне. Почти усетих устните й върху своите. Но тя не го направи. Само прошепна:

— Благодаря ти, Шон. Наистина.

После отстъпи назад, преди да се пресегна и да я докосна.

Извърнах поглед. Исках да я сграбча, но нещо ме възпря. Може би призракът на Айрийн. Може би още не бях готов, както си мислех.

— Няма да се откажа — заявих аз. — Независимо от това какво казваш. Дори ако се наложи да те преследвам с такси или да те гоня в метрото. Знам, че си наумила нещо. Ала това означава много повече за мен, не само желание да изобличим Питър…