Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

Дъждът шибаше по пътя.

— Хайде — извика Изабел. Тръгна напред, навела глава.

Минахме през стоманената бариера заедно с група дребни жени, целите в бяло и с покрити глави. От другата страна бели полицейски микробуси опасваха улицата. Върху голям камион се виждаше червен надпис: „Отряд за произшествия“. Полицаи в бели ризи и бронирани жилетки седяха подредени в микробусите.

— Тревожат се, че някой може да атакува демонстрацията — обясни тя, докато вървяхме заедно към „Свети Павел“ с наведени глави.

— Това няма да стане — отвърнах аз.

Тя отговори тихо:

— Надявам се.

Пред нас, през малък триъгълен площад, се издигаше високата барокова цитадела на „Свети Павел“ с широките си сиви каменни стълби, блеснали в дъжда. Многобройните нива коринтски колони в стил сватбена торта и двете кули на източната фасада приличаха на останки от XVII век, пропътували дотук с машина на времето.

Сега някои хора край нас размахваха черни знамена. Други вдигаха лозунги с надписи „Разкайте се или се гответе“. Все пак бяха подготвени за дъжда.

Щом излязохме на площадчето пред „Свети Павел“, тълпата се сгъсти. Все още не се виждаха организатори, които да ръководят другите. Само купища хора, застанали под дъжда и чакащи нещо да се случи. Погледнах нагоре към катедралата и усетих безкрайното й величие. Напомни ми как се почувствах, поглеждайки към „Света София“.

Тя беше по-стара, по-мрачна сграда, но усещането за присъствието на нещо грандиозно и всепоглъщащо бе подобно. Тук го усетих по-отчетливо. Това бе мястото, откъдето започваше британската гордост, където Артур беше извадил меча от камъка, където се намираха гробниците на великите английски герои Нелсън и Уелингтън.

Проправихме си път през тълпата, насочвайки се към сградите отляво, в северния край на площадчето. На места ни беше трудно да се промъкнем през групите брадати мъже и купчините жени с черни наметала, притиснати една в друга като пингвини. Трябваше да ги заобикаляме. Дъждът намаля. Целият бях подгизнал. Кожата по ръцете ми настръхна. Дори ръкавелите ми бяха мокри. В далечината проехтя гръмотевица, сякаш се задаваше друга буря.

Вървяхме под навеса на магазин за кафе. Изабел извади телефона си и започна да чука по екрана. После прибра телефона.

— Трябваше да изпратя едно съобщение — обясни тя.

Чух силен шум и вдигнах очи. Два реактивни самолета от Кралските ВВС — супербързите нови евро изтребители — прелетяха ниско, изревавайки над главите ни. И двата оставяха жълта диря. За момент врявата на тълпата пред нас утихна и всички погледнаха нагоре. После, след като направиха остър завой, изтребителите изреваха обратно над главите ни.

Тогава забелязах, че хората наблизо се взират в нас. Очевидно не бяхме мюсюлмани и засега не бяхме добре дошли сред тях, но в мен пропълзя неприятно усещане за бдителност.

— Кога започва протестът? — попитах аз.

— Скоро. Ще изпълняват някаква церемония пред „Свети Павел“, до статуята на кралица Анна. Толкова знам.

Отляво, като стена на затвор, се издигаха административни сгради от камък и стъкло, а редиците им от правоъгълни прозорци се взираха сурово в нас. Две пътеки осигуряваха път между сградите. Изабел се промуши през тълпата и тръгна към по-малката пътека. В края й, след като се провряхме през поток от демонстранти, прекосихме улица с празни коли, но пълна с хора, отправили се към „Свети Павел“.

Сякаш срещнахме тълпа от футболни фенове, само че носехме погрешните цветове.

Прекосихме улицата и тръгнахме към лъскава стоманена порта в гранитната стена на сграда, извисяваща се като кула. Върху стената, която се издигаше право в небесата, на височината на рамото бе вградена клавиатура. Превърнахме се в молители пред портата на замъка.

Изабел чукна по клавиатурата. Нищо не стана. Натисна отново два клавиша. Зад нас минаваха хора и ни поглеждаха. Накрая от някакъв говорител се обади глас с акцент:

— Кой е?

— Аз съм Изабел, за Питър. — Махна наперено към камерата, монтирана в стената до клавиатурата, сякаш отивахме на купон. Не последва отговор.

В металната повърхност на портата имаше отвори. Съзрях каменен коридор отзад.

В другия край на коридора се виждаше слаба светлина. Всичко останало бе твърде неясно. Дъждът отново заваля като из ведро. Хората по улицата хукнаха да търсят подслон.

— Хубаво място, нали? — прошепна Изабел. — Много отдавна на това място е имало болница.

Погледна зад себе си.