Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

Тя въздъхна.

— Толкова си твърдоглав, Шон. — Извърна глава и вдигна ръка към устата си. Секунди по-късно отново се обърна към мен. — Добре — съгласи се тя. После ме посочи с пръст. — Можеш да дойдеш с мен. Ще се видя с Питър. Но ще карам просто. Трябва само да му задам няколко въпроса.

Поклатих глава:

— И аз имам няколко.

— Аз ще задавам въпросите — заяви рязко тя.

Но в очите й прочетох нежност, сякаш бе щастлива заради това, че настоях да отида с нея. Нямаше да улесня нещата, но искаше да я придружа.

И аз го исках.

— Къде е той? — попитах.

— Не е далеч. — Изненада ме настойчивостта в гласа й.

— Сега ли отиваме да го видим?

— Разбира се.

— Става нещо, за което не ми казваш.

— Това е всичко, което ти трябва да знаеш, Шон. Ще задам няколко въпроса на Питър, очи в очи, точно сега.

— Добре.

Тя вдигна ръка. Едно черно такси спря рязко до нас. Шофьорът беше скинхед с татуировка на ангел върху рамото си. Усмихна се широко.

— Накъде, любима? — попита той.

— „Свети Павел“ — нареди му Изабел.

Шофьорът ми се ухили, когато се настаних до нея. Видях „Ивнинг Стандарт“ на седалката. Изабел го взе и го погледна. След няколко секунди пусна вестника.

Отвън плисна пороен дъжд. За миг улицата се превърна в поток. Хората се криеха под навесите и по входовете. В таксито се отрази светкавица, мигновен неонов блясък. Отекна гръмотевица. Странно време за август…

Изабел се взираше в трафика през прозореца.

Взех „Ивнинг Стандарт“. Първа страница информираше за умиращите от чума в Истанбул. Какво, по дяволите? Нима бях ходил в град със смъртоносна болест, без да разбера за нея?

Потреперих и разлистих вестника. А къде беше историята за следобедната демонстрация? Нямаше нищо за нея.

— Видя ли това? — попитах я и й показах първа страница.

Тя ме погледна.

— Това е кошмар, Шон. Вероятно възнамеряват да затворят летищата там.

— Измъкнахме се тъкмо навреме — въздъхнах аз.

Таксито спря.

— Дотук сме, скъпа, не може по-близо, демонстрантите са блокирали половината от проклетия „Лъдгейт Хил“. Най-добре се прибирай по-раничко, скъпа. Чух, че тази тълпа ще стане много по-голяма.

Платихме му и излязохме в дъжда. След стотина метра, по път с пет- и шестетажни административни сгради, извиващ се спокойно към „Свети Павел“, видяхме триметрова стоманена бариера. Беше боядисана в жълто. Бариерата се намираше зад магазин за сандвичи. Блокираше пътя от край до край, с изключение на прохода в центъра й. Дали не се тревожеха за атентатори самоубийци? Дали планът им бе да позволят мероприятието, но да наложат строги ограничения?

Върху бариерата бе нарисувано логото на столичната полиция. Зад нея куполът на катедралата се издигаше до небето. Върху купола блестеше малка сфера, като златна череша.

Дъждът се стичаше по лицето ми. Намаля, но все още бе неприятен, просмукваше се в дрехите ми и ме мокреше. Изтичахме във входа на склад за книги.

Въпреки дъжда, тълпи от хора се придвижваха през бариерата към „Свети Павел“.

— Къде, по дяволите, отиваме? — попитах аз.

Косата на Изабел бе залепнала за челото й. В далечината чух бавно биене на барабан. Звучеше повече като боен призив, отколкото като нещо, което може да се чуе на демонстрация.

— Жилището на Питър се намира в кулата „Сейнт Джордж“, до „Свети Павел“ — обясни Изабел. — Това е най-прекият път дотам.

— С нетърпение очаквам да видя лицето му, когато му кажем защо сме дошли — обадих се аз.

Тя се наведе към мен.

— Съгласна съм, но се надявам да не ме накараш да съжалявам.

Погледна към хората, преминаващи през отвора в бариерата.

— Няма да съжаляваш, но се надявам той да има логично обяснение.

Край нас се усещаше очакване — хората бързаха, разговаряха помежду си. Тя смени темата:

— В интернет има налудничави твърдения, че днес Аллах щял да извърши чудо. Щял да смени вярата в Лондон — каза Изабел. После сбърчи вежди.

Светкавица разцепи небето над тебеширенобелия купол на „Свети Павел“. Сякаш за момент колоните и статуите на светци, надзъртащи в очакване, бяха осветени от гигантски прожектор.

— Времето наистина е подходящо за чудеса — отбелязах аз.

Докато гледах тълпата, която се провираше през бариерата, в мен също се надигна очакване. Щях да мина през демонстрация на АХП. Да кажа ли нещо, като срещна някой от организаторите? Но какво? Знаеш ли нещо за бомба в Афганистан преди две години? Разбира се, щях да получа отговор на този въпрос.