Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

Станах, промърморих някакво извинение и се приближих като хипнотизиран до телевизора, надявайки се звукът да е включен.

Видях, че отдолу върви текст. Прочетох: „Американски археолог открива отдавна изгубен ръкопис“.

Сякаш земята се разтвори под мен. Какво, по дяволите, си беше наумил Кайзер? После приближих още повече и чух гласа му:

— … открихме го в Златния рог. Той е от времето на Мохамед. Ако е същото, за което си мислим, това е единственият документ от византийския период, който го споменава по име и обяснява какво е решил да прави с него тогавашният император…

Зад него се появи размазан образ от корицата на книгата, която ние намерихме.

Кайзер се усмихна като лисица, успяла да се промъкне до кокошарника.

Подлото копеле!

Журналистът попита:

— Къде е тази книга сега, мистър Кайзер?

— Заключена е поради причини, свързани със сигурността. — Изражението му помръкна. — Разбира се, трябва да бъде преведена добре.

В ъгъла на екрана се виждаше средновековна резба на двуглав орел. Усетих някого до лакътя си.

— Сега вече няма как да се прикрие това — обади се Изабел.

— Какво сте превели досега? — попита развълнувано журналистът.

— Мога да кажа само — продължи Кайзер, — че при първа възможност ще публикуваме всичко, което знаем.

Чух как Изабел въздъхна.

— Е, драги зрители, това е всичко, с което разполагаме засега — приключи водещият. — Но останете на канала…

Телевизионните новини се прехвърлиха върху планираната демонстрация в Централен Лондон днес следобед. Очевидно очакваха 250 000 души.

Тъкмо се обръщах, когато чух водещия:

— Групата, организираща демонстрацията днес следобед, след петъчната молитва, се нарича АХП — Английска халифатска партия.

Сякаш някой ме ощипа по бузата.

Седмици след убийството на Айрийн аз търсих тази загадъчна група — АХП. Организираха марш в Лондон против войната в Афганистан точно в деня, в който автобусът на Айрийн беше взривен в Кабул. Очевидно бе съвпадение, но исках да се срещна с тях. Мисля, че съзнанието ми се обърка от мъка. Един офицер от отдела за антитероризъм, който ме посети скоро след това, ме предупреди дори да не си помислям да говоря с тях.

Но седмици наред четях бележки във всяка ислямска книжарница и джамия, които успях да намеря в Лондон, и във всеки ислямски уебсайт на английски език, надявайки се да открия къде се срещат АХП. След неуморно тършуване, без да попадна дори на едно споменаване на името им, изоставих търсенето си. Тогава реших да отида в Афганистан.

Но защо се появяват отново сега?

Върнах се на нашата маса. Изабел вече беше седнала.

— Изглеждаш като във филм на ужасите — отбеляза Дейвид.

Втренчих се в него, а спомените за онова време, когато търсих АХП, се завъртяха в съзнанието ми: всичките ужасни места, които посетих, отвратителното отчаяние, което изпитах. Как тогава си мислех, че това никога няма да свърши…

— Организаторите на демонстрацията… — започнах бавно аз. Нещо ме стисна за гърлото. Дейвид изглеждаше озадачен. Изкашлях се. — … пред „Свети Павел“ са същите, които организираха демонстрация в Лондон в деня, когато жена ми беше убита.

Седнах.

— Колко странно наистина… — Леката усмивка на Дейвид изглеждаше изпълнена със съчувствие, но определено бе добре отрепетирана.

През последните няколко години стотици пъти бях усещал съжалението на хората. И го ненавиждах.

Защо АХП се върнаха?

Дейвид се взираше в мен.

— Има много такива групи — намеси се Изабел. Тонът й ми се стори умиротворителен. — Изискват правото да демонстрират, но не искат да позволят свобода на словото за своите критици.

— Знаете ли нещо за организаторите на днешната демонстрация? — попитах Дейвид.

— Всичко е открито, или поне така ми казаха. Очевидно организаторите не са регистрирани за връзки с терористи. Трябва да не е имало инциденти при последната им демонстрация. Това би било много важно. — После протегна ръка към мен и попита: — Но какви, по дяволите, бяха онези другите неща по новините, които така ви впечатлиха? Не беше ли нещо за вашия ръкопис?

Кимнах. После му обясних кой е Кайзер и какво е казал.

— Ще трябва да накараме някого да си поговори с него, при това бързо. — Лицето на Дейвид стана червено, почти мораво.

Сложих ръце на масата.

— По-добре е да престане да разпространява лъжи — заявих аз.

— Светът полудява — въздъхна Дейвид. — И това със сигурност няма да помогне. — Махна към телевизора и се отпусна в стола си.