Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

Тя ми се усмихваше по целия път от Камарата на общините. Когато погледнах към Изабел и видях леденото й изражение, останах с твърдото впечатление, че не харесва тази жена.

Изабел се обърна към Дейвид:

— Разбрахте ли какво е станало в Камарата на общините?

Той говори по телефона, докато вървяхме по Флийт Стрийт. Изабел също се обади на някого.

— Нищо тревожно, скъпа моя. Малък проблем в кухните — обясни Дейвид. — Днес всички са малко поизнервени. И с основателна причина. Знаете за демонстрациите, които мюсюлманите планират за следобед, нали?

— Мислех, че някой ги е забранил след миналата събота — намесих се.

— Лобито на свободата на словото спечели, старче. — Дейвид махна пренебрежително с ръка във въздуха. — Не искаме да ни обвинят, че могат да маршируват след молитва в Кайро, но не и тук.

— Дори пред „Свети Павел“ ли? — изненадах се аз.

Той кимна. Галсъм потупа Дейвид по ръката, после погледна към мен със сбърчено чело.

— Да ти гледам ли сега, Шон? — попита тя.

Упорита жена.

— Вярвате ли в тези неща? — попитах Дейвид, сочейки към Галсъм.

— Списвам колонка в „Ивнинг Стандарт“ и не ми е приятно да го кажа, но миналата година повече хора четяха хороскопите си, отколкото всичките ми проклети авторски статии, взети заедно. Това всъщност е салонна игра, безвредно отвличане на вниманието.

— Но ти харесва, когато се сбъдне, нали, Дейвид? — Галсъм го изгледа хладно.

После се обърна към мен:

— Моля те, вземи си карта — предложи ми тя. — Само една.

Разпери пожълтяла колода в полукръг пред себе си. Можех да възразя и бих го направил само преди няколко дни, но какво ми пукаше сега, по дяволите, след като стигнах толкова близо до смъртта. Да видим какво ще покажат картите.

Без да му мисля много, посочих една карта. Тя я обърна с елегантен жест. Показа се гравирано ангелче в мантия, вдигнало тромпет и с петле в краката си.

— Ааа, картата на Страшния съд — обясни тихо тя.

Постави два пръста върху очите си, сякаш искаше да види нещо в съзнанието си.

— Скоро нещо ще се промени — прошепна тя.

После свали пръсти от очите си и ме погледна тържествуващо.

Усмихнах се. Беше добра. Но ако беше ми казала какво ще се промени, може би щях да се впечатля повече.

— Трябва да ви призная нещо. Доведох Галсъм и по друга причина — намеси се Дейвид.

— И каква е тя? — заинтересува се Изабел.

— Когато събирах сведения за ръкописа ви, от Външно министерство ми изпратиха образ на символ. Предадох го на Галсъм. Представлява квадрат със стрела в него. Много просто нещо. Видяхте ли го?

Кимнах. Изабел не откъсваше очи от Дейвид.

Галсъм се размърда в стола си и отмести картите настрани. После постави ръка на масата, сякаш се опитваше да запази равновесие. Всички я чакахме да заговори.

— Този символ има много значения, Дейвид — заяви делово тя. — Първото е мистично. Квадратът е земята, триъгълниците — огънят. Това е просто. Всеки може да го види. — Прокара ръце по масата, сякаш подреждаше нещо. — Също така е византийска игра върху дъска, мозайка. Трябва да видиш какви нови форми можеш да направиш, когато разместиш фигурите. — Престана да движи ръцете си. — А под това е скрито нещо друго. Византийска астрологична карта. — Ръцете й хвръкнаха във въздуха. — Символите са подредени за четене. Единственото, което не мога да кажа, е за кого или за какво е написана тази карта.

— Но това е важно — заяви настоятелно Дейвид.

— Да, може да е направена за човек, за пътешествие или дори за град. Трябва да видя всички други писания или символи, намерени до нея.

Дейвид се облегна назад.

— Не е нужно да се притесняваш повече — каза той.

— Неприятно ми е да ви прекъсвам — обади се Изабел, — но се чудех дали имате някакъв напредък за нашия приятел, Дейвид. — Тонът й прозвуча напрегнато. Определено искаше да продължи разговора.

Сър Дейвид поклати глава.

— Щеше да е много по-лесно, ако имаше доказателства, скъпа. — Очевидно не му харесваше да носи лошите новини.

Последва неловко мълчание.

На стената в другия край на бара, директно пред мен, огромен плазмен телевизор излъчваше сателитния новинарски канал. На екрана се появи познато лице. Най-напред помислих, че греша. Извърнах очи. После погледнах пак. Обзе ме силно усещане за зловеща повторяемост… За втори път в рамките на четиридесет и осем часа виждах познат по телевизионните новини.

Беше Кайзер, американецът. Видяхме го за последно, когато влязохме заедно в полицейското управление в Истанбул.