Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

От слушалката в лявото му ухо се чу пронизително пращене.

— Не, сър — дойде отговорът.

— По дяволите! — изруга високо Хенри. Проследяващото устройство, на което разчиташе, излезе от обхват за две минути. Той вдигна лъскавата черна слушалка.

Контрольорите отляво и отдясно прекратиха работа и погледнаха към него.

Той заговори бързо, послуша и затвори слушалката. Погледна към главния екран пред себе си и натисна няколко клавиша върху извитата си клавиатура.

На екрана се появи образ на двама души — мъж и жена. Те бяха целите, които следеше, откакто те излязоха от Камарата на общините.

Наблюдаваше как системата му пуска запис на двойката, насочваща се към сградата „Сейнт Джордж“.

— Съжалявам, А41 — обади се той в микрофона си. — Стой на място. Задръж. Имаме директна заповед.

Превключи главния си монитор към камерата, наблюдаваща площада пред „Свети Павел“. Брадат мъж в широка бяла риза стоеше по средата на главното стълбище. Държеше голям микрофон и се обръщаше към тълпата, притиснала се около него.

Мъжът се беше преместил след началото на речта си. Най-вероятно заради набъбналата тълпа…

Но Хенри не се учуди заради това. Зад говорителя, на горните стъпала, главната порта на „Свети Павел“ се отваряше в центъра си. Това не трябваше да става.

Някой отваряше вратата отвътре!

Погледът му се прехвърли към новините на живо от Би Би Си. Текстът в долната част на екрана гласеше: „Говорител на мюсюлмански митинг пред «Свети Павел» твърди, че Лондон ще стане ислямски град“.

Образът над текста се смени. Хората в тълпата забелязаха, че вратите се отварят. Някои се втурнаха напред.

— Какво? — възкликна Хенри. — Да не би да искат да превземат „Свети Павел“?

Изпъшка шумно.

Говорителите на компютъра до екрана на Хенри забръмчаха. Мястото заприлича на кошер с жуженето на цялото оборудване наоколо.

— Да се връщаме ли в базата, сър? — чу се спокоен глас в ухото му.

Той облиза пресъхналите си устни. Дълбоко в себе си усети лошо предчувствие.

Малкият червен телефон на бюрото му звънна. Той звънеше само при беда.

Вдигна го.

— Да, сър.

Послуша няколко секунди и затвори слушалката. Всички очи бяха вперени в него.

Говорителят на бюрото му прогърмя.

— Да се връщаме ли в базата, сър? — чу се същият мъжки глас.

Хенри натисна няколко бутона на клавиатурата отляво. Един от двата му екрана премигна, побеля и пак премигна. Появи се образ, помръдна се.

Офицер в полицейска униформа влезе в полезрението му. Бронираната жилетка оставаше скрита под широкото жълто яке. Придружаваха го още четирима с подобно облекло.

Хенри вдигна поглед. На всяко бюро около него един екран показваше същия образ. Сигурно и други екрани из цялата страна наблюдаваха това, включително на Даунинг Стрийт. Изправи се в стола си.

— Системата за сигурност прекъсната ли е? — попита той.

— Още не, сър — чу се отговор в един от говорителите.

— Промяна в заповедите. Продължавайте. Код зелено — нареди Хенри.

Образът на екрана се смени, подскочи. Камерата се дръпна назад. Видя се ръчен стенобоен таран. Размърда се и удари вратата. Тя се изкоруби отстрани.

Но не се отвори. Повечето врати биха поддали.

Това щеше да продължи повече, отколкото очакваха. Обърна се към дясната клавиатура и започна да печата. Забеляза червения таймер в горната част на екрана си. Показваше му колко време е минало, откакто проследяващото устройство, което наблюдаваше, е излязло от обхват. 4:05.

— Скоро всички ще бъдем прегледани, нали така казаха? — обади се Питър, докато слизаха по витата стълба в шахта от шоколадовокафяви тухли, като във викторианска метростанция. Стените ги притискаха. Миришеше на плесен.

— За предател си в добро настроение — отбеляза Изабел. — Това няма да ти се размине, нали знаеш?

— Искаш ли пак да ти залепя устата? — тросна й се Питър.

Изабел не отговори.

Колкото по-надолу слизаха, толкова по-плесенясал ставаше въздухът. Изабел пристъпваше зад Питър, малко пред Малак.

Внимаваше, тъй като едно падане по тези стълби би й причинило сериозна болка. Малак я предупреди да не ги бави, но тя продължи да слиза едва-едва…

Когато стигнаха дъното, Питър застана пред старомодно стоманено електрическо табло и дръпна черната му бакелитова дръжка нагоре. После я натисна напред и отново нагоре. Цялото тъмносиво устройство се размърда към него на пантите си, като врата, и вдигна облак прах. Зад него се разкри мрачен коридор със сводест тухлен таван. Приличаше на средновековен коридор, много поколения по-стар от витата стълба, по която слязоха току-що.