Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

Сега издадената топка й заприлича на череп. И то по-голям от всеки, който бе виждала някога. Върхът на черепа беше почернен, сякаш отдавна върху него са палели огньове. А около издатината, на около два метра от нея, имаше четири кръга, гладки каменни капаци, монтирани в каменния под. Всеки от тях бе с диаметър от шестдесет сантиметра, на еднакво разстояние, сякаш са служили за основи на четири колони, подкрепящи покрив или балдахин над купчината.

— Искаш ли да видиш още? — попита Малак зад нея.

Изабел поклати глава.

— Отвори един, Питър — нареди Малак.

Питър взе къс железен прът, дълъг колкото ръката му и черен като въглен, от куката до вратата и приближи до един от каменните капаци. Опря го бавно в дебелия пет сантиметра капак и го мръдна настрани.

Погледна в дупката и махна на Изабел да отиде при него. Тя не реагира. Само бог знаеше какво има там вътре. Малак тръгна към нея и я блъсна по рамото.

Изабел пристъпи до дупката и погледна…

Пространството бе с размерите на ковчег. Отвътре вонеше на гранясало, сякаш някога е било нужник или някой бе умрял в него. Нямаше кости, но стените бяха почернели, сякаш вътре бе горял огън.

Тя се отдръпна.

— Какво е станало с теб? — попита тя, обръщайки се към Питър. Искаше да каже още нещо, но усети как езикът й надебелява, а гърлото й се свива.

Той я погледна за момент, преди да отговори:

— Всичко е заради резултатите, Изабел. Целта винаги оправдава средствата.

— Ти си луд!… — възкликна тя.

Той кимна и посочи към купчината:

— Знаеш ли какво е това?

Тя бързо поклати глава, показвайки, че не иска да знае.

— Тук са боготворели Мамона, бога на алчността и гордостта. Тогава са познавали човешката природа по-добре от нас с всичките ни науки.

Той протегна ръце, сякаш се грееше на нещо, излизащо от купчината.

— Това е мястото на силата. Трябва да го почувстваш, Изабел. Когато доведох нашия приятел тук, той веднага разбра, че това е мястото, от което се нуждае.

— Направи го! Нямаме много време — настоя Малак. Ухили се садистично.

Изабел трепереше като листо. Досети се, че предстои нещо лошо, че няма да получи съчувствие от Питър, но сега въображението й препускаше лудо, мислейки каква ли може да е съдбата й. Изчезна и последната й надежда. А и Шон беше мъртъв.

Всичко това я съкруши някак неочаквано.

— Направи го! — нареди Малак. Гласът му притежаваше целия чар на съскаща змия.

Питър побутна Изабел, насочвайки я към дупката. Тя залитна, но успя да запази равновесие. Трудно се справяше с вързани ръце.

Отстъпи назад. Нямаше да ги улесни.

— Не трябваше ли да изпратиш съобщението? — попита Питър. Гледаше към Малак.

Малак извади телефон от предния джоб на торбестия си черен панталон. Взря се в екрана.

— Няма покритие, Питър. Преди имаше. Какво стана с твоя усилвател на сигнала? — Изглеждаше ядосан.

Питър се обърка. Извади си телефона, погледна го и го подаде на Малак.

— Използвай моя. Превключва на наземна линия. Сигурно с твоята мрежа нещо не е наред. Може да е претоварена.

Малак взе телефона.

— Изпрати го сега — извика Питър. Сведе очи към часовника си. — Приятелите ти не го ли очакват?

Малак се втренчи в него.

— После можеш да се позабавляваш. — Погледна към Изабел.

Когато бях момче, си въобразявах, че мога да виждам в тъмното.

Обикалях къщата на баба си в щата Ню Йорк, след като всички си легнеха и угасяха лампите. Търсех баща си. Той замина на война, когато бях едва седемгодишен.

Има различни видове тъмнина. Тъмнината на дървената къща в полунощ, когато звездната светлина обагря вратите и прозорците в сребърно. И тъмнината под вода, когато си достатъчно надълбоко.

Когато полицаите дойдоха да ми кажат за Айрийн, нещо в мен изтръпна. Видях очите си в огледалото, след като те си заминаха. Бяха разширени, вперени в нещо, което вече не съществуваше.

Усещах, че се задушавам. Точно като сега.

Но този път в гърдите ми се забиваха пирони.

Оцеляването дори за две минути, без да си поемеш въздух, би било подвиг, непостижим за мнозина, но за гмуркач, тренирал редовно контрол на дишането, три минути бяха добро, но не и върховно постижение. Четири минути си бяха рекорд. Обаче онова, което те поставя на истинско изпитание, е когато не знаеш дали ще можеш отново да си поемеш дъх, стигнал до границите на издръжливостта си.

Трябва да се бориш със страха и болката, знаейки, че страхът най-вероятно ще реши съдбата ти.