Лорънс О'Брайън - Истанбулска загадка

— Добра работа, друже — похвали ме сержант Смит. Потупа ме по рамото.

И веднага се обади на другите от екипа да се върнат долу и да отдръпнат таблото достатъчно далеч от стената, за да стигнем до отвора. Само около три минути след това сержант Смит и аз пристъпихме в древен на вид тухлен коридор. Беше твърде тесен, за да е съвременен, но изглеждаше различно от тунелите в Истанбул. Тухлите тук бяха по-големи, по-тъмни.

После отнякъде далеч в тунела се чу глух удар. Какво, по дяволите, беше това? Полицай с посребрена коса подаде глава през дупката, през която минахме току-що. Изглеждаше разтревожен.

Тръгнах по коридора. После се затичах с всички сили, макар че главата ми туптеше от болка, а мокрите ми дрехи залепваха за мен като засъхващо лепило. Щях да намеря Изабел. Само бог знаеше какво й причиняваха онези копелета.

— Не толкова бързо, сър — подвикна ми някой.

Погледнах назад. Сержант Смит и няколко полицаи се намираха точно зад мен, а с бронираните жилетки приличаха на гигантски термити в тесния тунел. Продължих, но по-бавно. Помислих си, че някой от тях щеше да ме удари с електрошоковата си палка, ако вдигнех шум.

Приближих до едно разклонение в тунела и спрях.

Една ръка ме сграбчи за рамото. Сержант Смит дишаше тежко, почти в ухото ми.

— Спри — прошепна той. — Внимателно.

Вдигнах рамене и погледнах зад ъгъла. Не ми пукаше какво ще стане с мен. Видях затворена врата и хукнах към нея.

Ако не внимавах, само за секунди приятелите на сержанта щяха да ме изблъскат назад, за да влязат първи. Не бих понесъл това. Не ми пукаше, дори да ме вземеха за заложник. Трябваше да намеря Изабел.

Вратата пред мен приличаше на стара манастирска порта. Целта й бе да възпира натрапниците. Повърхността й изглеждаше груба, с белези по дървото, редици от символи, кръстове, луни и звезди…

— Назад, сър!

Един полицай носеше дълга черна кутия. Приличаше на кутия за обяд. Той извади от нея сребрист микрофон и го приближи до вратата. Петнадесетсантиметровата му кръгла основа беше плоска и осеяна с множество кабели. Полицаят си сложи слушалки и послуша няколко секунди. После вдигна палец към сержант Смит.

— Препоръчвам да я разбием сега — заяви тихо той, посочвайки към вратата.

Сержант Смит се наведе към мен и поясни:

— Вътре има хора. Долу става нещо. Не трябва да сте тук. Ще си навлека порицание за това, че ви позволих да ни придружите. Най-добре се връщайте. Ние ще я спасим.

— Не, мога да помогна! — заинатих се аз. — Ако не бяхте, ме взели, още щяхте да гоните вятъра горе… — Подушвах влагата върху него. Намокри се, докато ме измъкваше от водата. Усетих и ментовия му дъх. Дъвчеше дъвка.

Той поклати глава и вдигна ръка ядосано.

— Не сме водили този разговор, ясно ли е?

Направи ми знак да остана назад и промърмори нещо на колегата си. Той приближи до вратата, извади устройство с размерите на цигарена кутия от черната метална кутия, която носеше, свали от него дебела сребриста лепенка и залепи кутийката до бравата.

Сержант Смит ме дръпна назад зад ъгъла, където тунелът се разклоняваше. Запуши ушите си, а аз го последвах.

Зачакахме.

Полицаят, който постави устройството, натисна бутон върху мъничко дистанционно.

Нищо не стана.

После нещо експлодира в тунела, а иззад ъгъла изскочи вълна от дим и прах. Вълната ме удари в гърдите със силата на чук, въпреки жилетката, която получих от сержант Смит. Когато натискът й поотслабна, аз хукнах в прашния коридор, макар че очите ми изгаряха и постоянно премигвах.

Втурнах се към вратата. Там вече имаше един полицай. Видях черен шлем на главата му, който покриваше и лицето му. Той хвърли нещо в зейналата дупка на мястото на вратата. Стигнах до него и чух двоен взрив, по-слаб от предишния, но достатъчно силен, за да ми размъти мозъка. Усетих, че се замайвам…

Трябваше да спра. Чух вик зад себе си и застинах.

Намирах се само на няколко метра от изпълнената с дим врата. Помислих за Алек, за гибелта му, за онази красива администраторка, за ужасния й край и за разкъсания отец Григорий. И за Айрийн.

И продължих.

Момчето изпусна „Ивнинг Стандарт“, който стискаше под мишницата си. Вестникът вече беше мокър. Използва го вместо чадър, но вече не му трябваше. Баща му го вдигаше високо във въздуха. Тълпата около тях замлъкна. Единственият шум бе тихото ромолене на дъжда и съскането от говорителите, поставени по улицата. Сякаш дъждът ги смущаваше.