Саймон Бекетт - Гробовни тайни

Искрено се надявах, че беше първото.

Трудно можеше да се определи какво е причинило травмите, но май се досещах. Монк беше достатъчно силен физически, за да причини повечето счупвания с голи ръце, но по челото на Тина Уилямс ясно се забелязваше вдлъбната фрактура. Беше прекалено голяма, за да е от удар с чук, а и в такъв случай ударът щеше направо да пробие черепа. Според мен е била причинена от тока на обувка или ботуш.

Момичето е било тъпкано.

Работил съм по доста случаи на жестока насилствена смърт, но мисълта за това, което се е случило, беше направо ужасяваща. А след малко щях да се срещна лице в лице с мъжа, който го бе извършил.

Шумът от мотора на хеликоптера почти бе заглъхнал, когато двамата с Тери отидохме до групата полицейски фургони, коли и микробуси, които образуваха нещо като населено място в близост до пътя, пресичащ тресавището. Торфът попива водата като гъба и непрекъснатото движение по него го бе превърнал в истинско блато. Временно бяха поставени дъски, по които да се ходи, но през процепите се процеждаше черна лепкава кал, която ги правеше опасно хлъзгави.

Предполагах, че няма да отсъствам от къщи повече от няколко дни, но неочакваното желание на затворника да ни покаже гробовете на Зоуи и Линдзи Бенет промени плановете ми. Уейнрайт щеше да отговаря за разкопаването на гробовете, но Тери ми каза, че Симс настоява да остана, за да му бъда под ръка, ако се открият още трупове.

— Притесняваш ли се? От това, че ще се срещнеш с Монк? — попита ме Кара предишната вечер.

— Разбира се, че не. — Трябва да призная, че любопитството ми надделяваше над всичко. — Не всеки ден човек има възможността да се срещне с истинско чудовище.

— Само гледай да не си прекалено близо до него.

— Мисля, че няма такава опасност. От всички нас се иска да стоим настрани. Освен това аз ще се крия зад полицията.

— Надявам се. — Кара не се засмя на шегата ми. — Как е Тери?

— Предполагам, че е добре. Защо питаш?

— Снощи се обадих на Дебора. Не се бяхме чували от много дълго време, затова реших да попитам как е. Звучеше доста странно.

— В какъв смисъл „странно“?

— И аз не знам. Разсеяна. Потисната. Не й се говореше. Помислих си, че може би не всичко между тях двамата е наред.

Дори и да беше така, Тери не би го споделил с мен. Никога не сме били толкова близки, че да си говорим за такива неща.

— Нямах много възможност да поговоря с него. В момента той е под страхотно напрежение. Може би това е причината.

— Може би — отвърна Кара.

Каквото и да се случваше в семейството на Тери, напрежението от провежданата полицейска операция започваше да му проличава. Имаше амбициран и напрегнат вид, който говореше за липса на достатъчно сън и прекалено много кофеин. Това надали беше особено учудващо, тъй като, доколкото разбрах, Симс бе поверил всичко на заместника си. Освен пресконференциите, на които много държеше да се явява лично. Той си бе присвоил заслугите за идентифицирането на трупа на Тина Уилямс и едва ли не всеки път, когато пуснех телевизора, виждах восъчното му лице, изправено пред фотоапарати и микрофони. Вчера през цялото време го цитираха: „Мъжът, отговорен за смъртта на Анджела Карсън, Тина Уилямс и Зоуи и Линдзи Бенет е заловен, но що се отнася до мен, не считам, че работата ми е приключила, докато не открия труповете на жертвите и не ги предам на семействата им.“

Тези думи подозрително много ми напомняха на онова, което бе казал, в палатката още първия ден. Няма да се учудя, ако още тогава е изпитвал въздействието им върху нас. И докато началникът му флиртуваше с камерите и ставаше все по-известен, Тери трябваше сам да върши черната работа. И преди, докато бе работил в лондонската полиция, бе участвал в разследването на обществено значими престъпления, но те съвсем не можеха да се сравняват със сегашния случай.

Надявах се, че ще се справи.

Той отново хвърли нервен поглед към часовника си, докато се придвижвахме по тракащите дъски.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Защо да не е? След малко един от най-опасните мъже в страната ще бъде докаран тук, а аз ще трябва да отговарям за него, въпреки че нямам никаква представа защо копелето най-неочаквано реши да ни сътрудничи. Да, всичко е просто прекрасно.

Погледнах го. Той се намръщи и прекара ръка през лицето си.

— Извинявай. Опитвам се да прехвърля всичко наум, за да съм сигурен, че не сме пропуснали нищо в подготовката.

— Мислиш ли, че той всъщност няма намерение да ни покаже къде са гробовете?