Саймон Бекетт - Гробовни тайни

Собственикът дойде с приборите.

— Не можеш да седнеш тук, масата е резервирана.

— Никъде не пише, че е резервирана.

— Не е необходимо да пише — заяви той самодоволно. — Ще трябва да се преместиш.

Никак не ми се искаше да влизам в спор с него. Огледах се къде бих могъл да седна, но единственото свободно място беше на масата на младата жена.

— Имате ли нещо против…? — започнах аз, но собственикът ме изпревари и сложи шумно приборите на масата.

— Ще трябва да се сместите на една маса — заяви той и се отдалечи.

Младата жена вдигна поглед и ни изгледа учудено.

— Олицетворение на добро обслужване и очарование — усмихнах се аз неловко.

— Изчакайте да видите храната — каза тя и раздразнено затвори папката.

— Ще потърся да седна някъде другаде, ако ви създавам проблем — предложих аз.

Усетих, че за миг се поколеба, но след това махна с ръка и ми посочи стола.

— Няма нищо, аз и без това се нахраних — каза тя и остави вилицата си. — Ще вечеряте ли?

— Надявам се.

— Желая ви късмет — и тя побутна чинията си встрани.

Беше привлекателна по един особен ненатрапчив начин. Носеше стари дънки и широк пуловер, гъстата й меднокестенява коса бе прихваната с обикновена лента за коса. Направи ми впечатление на човек, който не се интересува особено как изглежда, а и нямаше нужда. Кара беше същата — каквото и да облечеше, винаги изглеждаше добре.

Хвърлих поглед към папката й. Макар че бе обърната на обратно, личеше, че е полицейски доклад.

— В разследването ли участвате? — попитах аз.

Тя съвсем преднамерено взе папката и я пъхна в чантата си.

— Вие журналист ли сте? — попита тя ледено.

— Аз? Господи, съвсем не! — отвърнах учудено. — Извинявайте, казвам се Дейвид Хънтър и съм съдебномедицински антрополог. От екипа на главен инспектор Симс съм.

Тя видимо се отпусна и се усмихна стеснително.

— Вие трябва да ме извините. Обхваща ме параноя, когато някой започне да ме разпитва за работата ми. Да, и аз участвам и разследването. — Подаде ръка през масата. — Казвам се Софи Келър.

Стисна ръката ми силно, дланта й беше топла и суха. Очевидно знаеше как да се държи сред полицаите, повечето от които бяха мъже.

— И с какво се занимаваш, Софи? Или отново съм прекалено любопитен?

Усмихна се. Имаше хубава усмивка.

— Аз съм СПА — специалист по поведенчески анализ.

— Разбирам.

Настъпи мълчание. Тя се засмя.

— Всичко е наред — засмя се тя — в страната сме само няколко специалисти по поведенчески анализ. А и трябва да призная, че аз пък не знам какво е съдебномедицински антрополог.

— СПА нещо като профайлър ли е? — попитах аз, надявам се, дипломатично.

Нямах особена вяра в подобни сфери.

— Да, и ние се занимаваме с психологическия аспект, но полето на нашето действие е малко по-широко. И аз анализирам характера и мотивите на престъпниците, но също така правя оценка на мястото на престъплението, изработвам стратегия за разпит на заподозрените и други подобни неща.

— Защо днес не беше при гроба?

— Не ме натискай по болното място. Обадиха ми се едва днес следобед, така че ще трябва да се задоволя със снимките. Не са идеални, но това не е основната причина да съм тук.

— Така ли?

Тя се поколеба.

— Е, предполагам, че не разкривам някаква тайна. Повикаха ме, защото, ако в този гроб е заровена една от жертвите на Монк, възможно е и другите да се погребани наблизо. Искат да чуят мнението ми къде най-вероятно се намират гробовете. Това е точно по моята специалност, да откривам скрити неща. Особено трупове.

— Как го правиш? — попитах аз заинтригуван.

През последните няколко години технологиите бяха отбелязали голям напредък в откриването на заровени трупове — от сателитни снимки до геофизика и инфрачервена термография. Но откриването на гроб все още беше в голяма степен въпрос на късмет, особено на място като Дартмур. А и въобще не бях сигурен как специалист по поведенчески науки би могъл да помогне за това.

— О, има си начини — отговори тя неопределено. — Е, вече знаеш с какво се занимават специалистите по поведенчески анализ. Сега е твой ред.

Описах й най-общо в какво се състои работата ми, спрях само когато собственикът ми донесе храната. Тръшна чинията толкова силно на масата, че част от соса се разля. Поне се надянах, че е сос — кафеникавата мазна течност можеше да бъде какво ли не.

Двамата със Софи изгледахме подозрително преварените зеленчуци и сивкавото парче месо.