Саймон Бекетт - Гробовни тайни

Време беше . Денят беше дълъг, а шофирането из тресавището в пълния мрак не беше любимото ми занимание. Споменът за това, как Уейнрайт ме използва, все още ме изгаряше. Трябваше да бъда по-внимателен, като знаех какво се говори за него. Когато паркирах пред мотела, ситният дъждец продължаваше да се сипе върху стъклото на колата и да пречупва светлината на фаровете ми. Забелязах една олющена табела, на която едва се четеше надписът „При Лакомника“.

Отвън странноприемницата не изглеждаше особено добре, боята й беше изпопадала, а покритият със слама покрив бе провиснал. Първото ми впечатление се затвърди, когато бутнах олющената, скърцаща врата и влязох вътре. Миришеше на застояла бира, килимите по пода бяха протрити, а на стената бяха забити евтини пиринчени закачалки. Вътре беше празно и студено, в камината не гореше огън. Както и да е, случвало ми се бе да нощувам и на по-неприятни места.

Собственикът беше мъж на около петдесет години, с кисела физиономия. Беше болезнено слаб, но имаше огромно шкембе, което приличаше на топка за боулинг.

— Ако искаш да ядеш, да знаеш, че след двайсет минути спираме да сервираме — заяви той безцеремонно и плъзна ключа за стаята по изтъркания барплот.

Стаята беше точно такава, каквато очаквах: не съвсем чиста, но не и толкова мръсна, че да се оплача. Матракът изскърца, когато поставих отгоре пътната си чанта, и увисна под тежестта й. Искаше ми се да взема душ, но бях гладен, а и в общата баня имаше само една ръждясала вана.

Но храната и банята можеха да почакат. Видях, че мобилният ми телефон има обхват, което си беше истински бонус. Дръпнах твърдия стол по-близо до малкия радиатор и набрах номера на домашния ни телефон.

Стараех се винаги да звъня вкъщи по едно и също време, така че да създам на Алис нещо като режим. Три дена в седмицата Кара работеше в болницата, но работното време й позволяваше да прибира Алис от училище, когато аз отсъствах. Тя работеше като рентгенолог и това беше причината да водим дълги дискусии, когато забременя. Не бяхме планирали да имаме деца в следващите няколко години. Надявахме се, че дотогава ще имам достатъчно работа като консултант към полицията, която да допълни дохода ми от университета, така че Кара да може да си стои вкъщи и да се грижи за бебето.

Естествено, нещата не се случиха точно така, както ги бяхме планирали, но никой от нас не съжаляваше. Въпреки че можехме да си позволим Кара да не работи, аз не се противопоставих на решението й да започне работа на половин ден, когато Алис тръгна на училище. Тя обичаше професията си, а и парите не ни бяха излишни. А и как можех да възразя, като се има предвид колко напрегната и поглъщаща беше собствената ми работа.

— Точно навреме — каза Кара, когато вдигна телефона. — Тук при мен има една млада госпожица, която се надяваше, че ще й се обадиш, преди да си легне.

Аз се усмихнах, а тя даде слушалката на Алис.

— Татко, нарисувах ти картина!

— Чудесно! Още едно конче ли?

— Не, нарисувах нашата къща, само че с жълти пердета, защото така повече ми харесва. Мама казва, че и на ней й харесали…

Докато слушах дъщеря ми, която развълнувано разказваше какво е правила през деня, усетих как ядът и разочарованието започнаха да ме напускат. Накрая Кара я изпрати да си мие зъбите и взе слушалката. Чух как се намести в стола до телефона.

— Е, как мина? — попита тя.

Фактът, че Уейнрайт ме бе изиграл, вече не ми изглаждаше толкова важен.

— Ами… можеше да е и по-зле. Тери Конърс е заместник главен инспектор, така че има поне една позната физиономия.

— Тери ли? Кажи му да предаде много поздрави на Дебора от мен — гласът й не прозвуча особено ентусиазирано. — Знаеш ли вече докога ще трябва да останеш там?

— Поне още няколко дни. Утре ще бъда в моргата, но ще започне издирването и на останалите гробове, така че зависи как ще потръгне работата.

Поговорихме още малко, докато стана време Кара да сложи Алис в леглото. Искаше ми се и аз да съм там, за да й прочета приказка. Измих се, преоблякох се и слязох долу. Съвсем бях забравил за предупреждението на собственика, че ще спрат да сервират, а двайсетте минути бяха почти изтекли. Докато поръчвах храна, той погледна многозначително към часовника си и сви неодобрително устни.

— Още две минути и щеше да бъде късно — отсече той.

— Значи имам късмет, че дойдох навреме.

Отдалечи се с поръчката ми, все още стиснал сърдито устни. Сега в помещението имаше доста хора, повечето от тях полицаи или вероятно свързани по някакъв начин с разследването. Имаше само една свободна маса, затова си взех чашата и се настаних там. На съседната седеше млада жена, която се хранеше разсеяно, докато четеше нещо от една разтворена папка, поставена до чинията й. Когато приближих масата, тя изобщо не вдигна поглед.