Саймон Бекетт - Гробовни тайни

Вперих поглед в работната маса, където Софи бе натрупала парчетата излишна глина. Това е просто лош навик . Спомних си как тя дойде тук веднага щом се прибра от болницата, като твърдеше, че търси резервния ключ. Прокара ръка по топката глина, сякаш да се убеди, че е на мястото си. Беше пред очите на всички, но и прекалено голяма, за да бъде преместена.

Нищо чудно, че не искаше да отиде в охраняема къща.

— Криела е нещо в топката изсъхнала глина — заявих аз.

Софи дори не си бе направила труда да постави ключалка на пещта, с което искаше да внуши, че вътре няма нищо ценно.

Роупър се усмихна.

— Интересува ме не толкова къде е било скрито, а какво е било. Всичко започна, когато Джером Монк избяга, значи трябва да е свързано с него. Каквото и да е то, било е толкова важно за госпожица Келър, че тя е предпочела да рискува да се срещне с Монк, отколкото да го остави без надзор.

Явно е било достатъчно важно и за някой друг, който я е проснал в безсъзнание и е претърсил къщата. Сега мозъкът ми работеше на бързи обороти, от умората не бе останала и следа.

— Тери Конърс ме убеждаваше да отведа Софи от тук — спомних си аз. — Затова е искал да се види с мен вчера следобед.

— Така ли? Тогава Монк му е направил услуга. Отстранил я е за достатъчно дълго време, така че да успее да открие това, което е търсил. — Роупър огледа внимателно парчетата керамика по пода. — Проявява необичайно голям интерес към този случай, като се има предвид, че е отстранен от работа. Мисля, че е време сериозно да си поговорим с детектив Конърс.

Усетих тежест в стомаха си. Бях толкова уморен, че дори не се запитах защо Тери ме чакаше пред болницата. Реших, че ме разпитва от любопитство, но сега ме порази нещо друго. Той твърдеше, че не знае къде живее Софи, а не ме бе попитал как да стигне дотук.

Познавал е пътя.

— Току-що бях с него — казах аз. — Той ме докара.

— Конърс е бил тук?

— Остави ме пред къщата и си тръгна.

— По дяволите! — изруга Роупър и се протегна да извади телефона от джоба си. — Трябва да тръгваме. Аз ще…

Видях някакво движение, зад него се появи едра фигура и го удари с нещо по главата. Чу се ужасен тъп звук и полицаят падна по лице на земята, без дори да се опита да се задържи на крака.

Тери се надвеси над него, дишайки тежко. В ръцете си държеше късо парче от желязното скеле.

Всичко стана толкова бързо, че не успях да реагирам. Стоях като вцепенен и не можех да мръдна. Двамата с Тери вперихме поглед един в друг.

— Господи, Дейвид. Защо просто не си взе колата и не си тръгна?

Тъмните му обувки и панталоните му бяха изцапани със светла кал. Сигурно беше обърнал колата и се бе върнал тук.

Може би беше завил на същата отбивка, където стоеше колата на Роупър.

Погледнах към полицая. На светлината на лампата видях, че задната част на главата му е покрита с тъмна кръв. Зъбите му бяха счупени, защото бе ударил лицето си в пода, но не знаех дали диша. Тери погледна към него и изкриви устни.

— Отдавна трябваше да разкарам това копеле.

— Тери… — започнах аз, след като се окопитих.

Когато пристъпих към Роупър, той вдигна заканително металния прът.

— Дори не си го помисляй.

Спрях.

— Остави този прът. Помисли какво правиш.

— Смяташ, че не съм мислил ли? За бога, да не си въобразяваш, че съм искал да стане така?

Той замахна с крак и ритна парче глина. То се удари в скелето, което подпираше извитата стена на пещта, и се изтърколи в мрака.

— Щом искаш да обвиняваш някого, обвинявай Софи! Тя е виновна за всичко!

— Защо?

Изведнъж се сетих какво каза Роупър. Спомних си за глинената топка, чиито парчета сега лежаха на пода.

— Какво толкова важно криеше там? — попитах, макар да не очаквах да ми отговори.

Той поклати глава, но престана да стиска металния прът така силно.

— Дневника на Зоуи Бенет.

Започвах да разбирам. Зоуи, по-общителната от близначките Бенет, която предпочиташе да ходи по купони, вместо да учи като сестра си. И Тери женкарят, който все още страдаше, че е бил принуден да напусне лондонската полиция. Какъв по-добър начин да задоволи егото си, от това да излиза с красиво седемнайсетгодишно момиче с амбиции да стане модел?

— Името ти е било написано в дневника — заключих аз.

Той отпусна рамене. Изглежда, почти бе забравил за металния прът, който държеше в ръка.

— Излизахме заедно няколко месеца. На живо изглежда много по-добре, отколкото на снимките, истинска красавица. Бедата беше, че много добре го знаеше. Всичко беше измислила — как ще отиде в Лондон, ще подпише договор с голяма модна агенция. Беше впечатлена от това, че съм работил в лондонската полиция; разправях й разни истории за Сохо и други подобни.