Саймон Бекетт - Гробовни тайни

— Дейвид! По дяволите, спри за момент, моля те!

Колата се придвижи напред и отново спря до мен.

— Виж, искам само да поговорим. Чух какво се е случило миналата нощ. Как е Софи?

Спрях неохотно. Независимо от мнението ми за него двамата бяха имали връзка. Чувствата не изчезват само защото тя е приключила.

— В интензивното отделение е. Нищо повече не знам.

— Господи. — Лицето му бе пребледняло. — Но ще се оправи, нали?

— Не знам.

Изглеждаше шокиран.

— Къде отиваш? — попита той вяло.

— Трябва да си взема колата. Пред къщата на Софи е.

Наведе се и отвори вратата до себе си.

— Качвай се. Ще те закарам.

Не исках да прекарвам повече време в компанията на Тери, но понеже темата беше Софи, гневът ми срещу него изглеждаше маловажен. Миналото си беше минало. Животът беше прекалено кратък, за да се сърдим на някого. Освен това бях толкова изморен, че едва стоях на краката си.

Качих се в колата.

Изминахме няколко километра в мълчание. Едва когато излязохме извън града, Тери го наруши.

— Говори ли ти се за това?

— Не.

Той отново замълча. Вперих поглед през прозореца навсякъде около нас се простираше тресавището. Отоплението в колата беше включено и това наред с монотонното бръмчене оказа своя ефект — усетих как започвам да задрямвам.

— Поне вече знаем кой е нападнал Софи онзи ден обади се Тери.

Въздъхнах. Тери никога не приемаше отказ.

— Не е бил Монк. Отишъл е в къщата едва след нападението. Като я заведох у дома от болницата, реших, че вътре е влизала лисица. Но той е използвал пръст от леговище на лисица, за да прикрие собствената си миризма. Щях да я усетя, ако е бил в къщата, преди да я открия в банята.

— Лисича пикня? Изобретателно копеле. — В гласа му се долавяше едва ли не възхищение. — В момента се носят какви ли не слухове. Говори се, че е имал връзка с Анджела Карсън. Че може да я е убил случайно.

Потърках очи. Никак не ми се говореше за това, но не можех да обвиня Тери, че иска да научи нещо повече.

— Възможно е.

— Сериозно ли говориш?

Нямаше причина да не му разкажа всичко.

— Преди да изляза от болницата, говорих с един невролог. Той ми каза, че има състояние, което са нарича „симптом на фронталния лоб“. Възниква при увреждане на предната част на мозъка.

— И какво от това?

— Спомняш ли си вдлъбнатината в челото на Монк? Причинена е от лошо проведено израждане с форцепс. Всички знаем, че майка му е починала при раждането му, но според мен тогава е бил увреден фронталният лоб на мозъка му. Хората със симптом на фронталния лоб обикновено са непредсказуеми и склонни към насилие. Освен това понякога имат проблеми с паметта. При тежките случаи тези пациенти могат да развият форма на епилепсия, която ги кара да се смеят или да крещят истерично, да замахват към несъществуващи обекти. Наричат се геластични пристъпи, но тъй като се появяват главно по време на сън, това патологично състояние може дълго да остане недиагностицирано. Най-често се приема, че става въпрос за кошмари. Или че човекът просто „избухва“, са казали пазачите от затвора.

Тери сви рамене.

— Много важно. И какво като е имал това нещо на фронталния лоб? Не е извинение за онова, което е извършил.

— Разбира се, че не е. Но обяснява поведението му. Ако не друго, може да докаже, че не е изнасилил и убил Анджела Карсън съзнателно. Убил я е по време на пристъп, след като са правили секс. Ако се е опитала да го обуздае, това само е влошило нещата, а за човек със силата на Монк не е било никак трудно да я убие.

Тери се изсмя скептично.

— Я, стига! Дори ти не си толкова наивен да си мислиш, че другите ще се хванат на подобно обяснение.

— Мисля, че когато гледахме Монк, виждахме това, което очаквахме да видим. Всички смятахме, че е чудовище, защото е пребил едно глухо момиче до смърт. Ако оставим това настрана, всичко се променя. Остава въпросът кой е истинският убиец на Тина Уилямс и сестрите Бенет.

— За бога, та той си е признал!

— Мисля, че го е направил, за да се самонакаже за стореното на Анджела Карсън. Не си спомня какво върши по време на пристъп и щом е убил едно момиче, може да е убил и други. Освен това тогава вече нищо не го е интересувало.

Тери поклати глава.

— Май Монк не е единственият, който има проблеми с главата, щом вярваш на всичко това.

Бях прекалено уморен, за да споря с него.

— Няма значение какво вярвам аз. Това е физиологично състояние, не душевна болест. Затова психиатърът, който го е преглеждал, не е забелязал нищо. Но сега, когато знаят от какво страда, ще бъде различно.