Саймон Бекетт - Гробовни тайни

Но новината съвсем не оправи настроението ми. Облякох се и зачаках неспокойно, докато накрая се появи една стажантка и ми съобщи, че мога да си тръгвам.

— Къде се намира интензивното отделение? — попитах.

Там беше много по-тихо, отколкото в спешното, но атмосферата беше някак напрегната. Сестрата не ми позволи да видя Софи, но при мръсните скъсани дрехи, които носех, и аз бих постъпил така на нейно място. Имах чувството за дежа вю, когато взех да обяснявах, че само искам да разбера как е. Тя обаче бе непреклонна и заяви, че може да даде подобна информация само на роднините.

— Ако кажете, че сте й съпруг или годеник, тогава може би… — добави тя многозначително.

Намекът беше съвсем ясен, но аз се поколебах.

— Доктор Хънтър!

Беше гласът на Софи. Обърнах се, колкото и да е странно, с надеждата да я видя оздравяла като по чудо. Но по коридора към мен вървеше друга жена. Лицето й бе подпухнало от плач, затова ми трябваше известно време да разпозная сестрата на Софи.

Точно щях да я попитам как е сестра й, но тя заговори преди мен:

— Какво правите тук?

Цялата трепереше, стискаше носната си кърпа така силно, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели.

— Исках да разбера как е Софи…

— Как може да е? Сестра ми лежи в интензивното отделение! Отвориха черепа й, ето как е! — Тя сгърчи лице. — Може да има мозъчни увреждания или, или…

— Съжалявам…

— Съжалявате? Как смеете да говорите така? Обещахте да се грижите за нея! Исках да я взема в дома си, където щеше да е на сигурно място. Вместо това, тя… тя…

Жената се обърна към медицинската сестра:

— Не искам този човек да се доближава до сестра ми! Ако се появи отново, в никакъв случай не го пускайте при нея!

Тя се извърна и тръгна бързо надолу по коридора. Сестрата ме погледна смутено.

— Съжалявам, но тя е най-близкият й роднина…

Кимнах. Нямаше какво повече да правя тук. Тежката врата на интензивното отделение безвъзвратно се затвори зад мен и аз се отправих към другата част на болницата.

Исках да видя още един човек, преди да си тръгна.

Препращаха ме от едно отделение в друго, докато най-накрая успях да открия Крос. В първия момент помислих, че спи. Очите й бяха затворени и аз, като истински страхливец, изпитах облекчение. Но когато доближих леглото й, тя ги отвори и впери поглед право в мен.

Изглеждаше ужасно. Косата й бе залепнала за черепа, лицето й бе още по-подуто и изранено от това на Софи, някакви ужасни жици и винтове държаха челюстта й затворена.

Сега, когато застанах пред нея, не знаех какво да й кажа. Стояхме така и се гледахме, после тя се пресегна и взе от нощното шкафче един тефтер. Написа нещо в него и го обърна към мен.

Не съм толкова зле, колкото изглеждам. Морфинът е страхотно нещо .

Ако някой ми беше казал, че в този момент ще мога да се разсмея, нямаше да му повярвам, но точно така стана.

— Радвам се.

Написа още нещо и отново обърна листа към мен.

Софи???

— Излезе от операция — казах аз, като старателно си подбирах думите. — В момента е в интензивното отделение.

Последва ново писане.

Милър е в съзнание. Сестрата каза, че пуска мръсни шегички .

Усмихнах се. Това беше първата добра новина от много време насам.

— Това е чудесно — поех си дълбоко въздух и продължих: — Виж, аз…

Но тя отново започна да пише нещо. Този път й струваше повече усилия и тя видимо се умори. Когато свърши, откъсна листа от тефтера и го сгъна на две. Подаде ми го, очите й вече се затваряха. Мисля, че заспа, преди да успея да го поема от ръката й.

Излязох в коридора и чак тогава го отворих. Съобщението, което бе написала Крос, беше съвсем кратко.

Ти постъпи правилно .

Очите ми се наляха със сълзи, когато го прочетох. Подържах листчето известно време в ръка, преди да го прибера. Ужасно много исках да се махна от болницата, да подишам чист въздух, който да проясни главата ми, но засега това трябваше да почака.

Първо трябваше да свърша нещо друго.

Колата, както и останалите ми вещи, бяха в дома на Софи. Можех да се обадя от болницата и да извикам такси, но предпочетох да изляза навън и да спра някое. Разходката щеше да ми се отрази добре, а и не исках да оставам тук.

На рецепцията ми казаха къде е най-близката стоянка. Едва се бях отдалечил от входа на болницата, когато една кола спря до мен. Огледах се, но в това време стъклото се смъкна.

Беше Тери.

— Реших, че сигурно ще си тук — заяви той.

Продължих да вървя, без да спирам.