Саймон Бекетт - Гробовни тайни

Когато ме качиха в полицейския хеликоптер, ме завиха с одеяло и ми дадоха шоколад и горещ чай от термоса на пилота. Треперех неконтролируемо, но не им позволих да ме закарат в болница. Бях като обезумял, исках веднага да се върна обратно при Софи, но за това, разбира се, и дума не можеше да става. Когато пристигнаха спасителите, за беда в началото не можеха да открият пещерата. Стори ми се, че мина ужасно дълго време, преди да дойде вик някъде дълбоко изпод храсти те, че най-сетне са намерили отвора.

Следващият час бе един от най-мъчителните в живота ми. Седях в малката, облицована с пластмаса и кожа кабина на хеликоптера, чувствах се замаян от преумора и ми се повдигаше от миризмата на авиационно гориво, но имах достатъчно време, за да премисля всичко, което се бе случило през последните часове. В студеното ранно утро имах усещането, че всичко, което бях направил, всяко решение, което бях взел, беше погрешно.

Когато я изнесоха, Софи беше жива, но в безсъзнание. Храстите, които закриваха отвора на пещерата, бяха изсечени, така че носилката да може да бъде отнесена до хеликоптера на „Бърза помощ“. Качих се при нея, но се сдържах да не задавам на лекарите въпроси, на които не можеха да ми отговорят. След това хеликоптерът кацна и медиците, наведени под въртящата се перка, бързо я отнесоха.

Мен ме закараха спокойно в спешното отделение, дадоха ми болнична нощница и ми включиха система. Почистиха раните ми, по-сериозните превързаха с миришеща на антисептик превръзка. Разказах за случилото се няколко пъти, първо на униформени, а после и на цивилни полицаи. Най-накрая ме преместиха на болнично легло, дръпнаха завесите около мен и ме оставиха сам. Никога през живота си не се бях чувствал така уморен. Бях ужасно притеснен за Софи, но нито един от полицаите, които ме разпитваха, не знаеше нищо за нея. Исках да си почина малко, но щом съм отпуснал глава, веднага съм заспал дълбоко.

Събуди ме шумът от дърпането на завесите. Седнах в леглото напълно дезориентиран; всичко ме болеше. Към мен се приближи Нейсмит.

Шията на високия полицай бе зачервена, вероятно току-що се бе избръснал, очите му бяха уморени, но въпреки това бе напрегнат и бдителен.

— Как е Софи? — попитах аз, преди той да успее да каже каквото и да било.

— Все още е в операционната. В мозъка й се бе насъбрала кръв, трябваше веднага да я оперират, за да освободят напрежението. Това е всичко, което знам.

Приех новината тежко, макар че я очаквах. Има различни видове хематоми, а възстановяването и оцеляването зависеха от това колко бързо е извършена операцията. Ти си виновен. Трябваше по-рано да се досетиш какво й е .

Нейсмит извади от джоба си нещо, увито в найлон.

— Това сигурно ще ти потрябва — каза той и остави окаляния ми портфейл на нощното шкафче. — Намерихме го преди няколко часа. Тъкмо се канехме да изпратим екип да претърси мината, когато хеликоптерът те е открил.

— Как са Милър и Крос?

Дори и да ме упрекваше, че съм ги изоставил, Нейсмит с нищо не го показа. Дръпна един стол и седна до леглото ми.

— Милър е със счупен череп, фрактура на няколко ребра и вътрешни наранявания. В безсъзнание е, но състоянието му е стабилно. Крос има мозъчно сътресение и счупена челюст. Когато полицията пристигнала, тя вече е била в съзнание, така че е успяла да им разкаже какво се е случило… в общи линии.

Почувствах облекчение. Ситуацията можеше да е далеч по-лоша, макар че пострадалите ни охранители едва ли биха се съгласили с мен.

— А Монк?

— Все още нищо. Ще изпратим екипи да претърсят пещерата, както и полиция, която да охранява и двата входа. Но може да има и други, за които не знаем. Мината при Катърс Уийл е запечатана от години и никой не знаеше, че е свързана с пещери. Не са предполагали, че в тази част на тресавището има варовикови скали, но може би именно заради тях галерията се е срутила. Съдейки по това, което видяхме досега, системата от пещери е много голяма, почти колкото Бейкърс пит кейв при Бъкфастли. Там има тунели с дължина над три километра и половина, а тези въобще не са проучени. Ако Монк е още там, в крайна сметка ще успеем да го хванем, но може да отнеме много време.

А ако не е там, би могъл да е къде ли не .

Нейсмит прехвърли крак върху крак и доби делово изражение.

— Е, ще ми кажеш ли какво се случи?

Знам, че вече бе научил най-важното, но му разказах всичко от самото начало. Той ме изслуша, без да ме прекъсва. Изражението му не се промени дори когато му разказах за поведението на Монк и за твърдението му, че е бил несправедливо обвинен от някакъв полицай. Когато свърших, той въздъхна дълбоко.