Саймон Бекетт - Гробовни тайни

Тя изобщо не реагира. Опитах още веднъж, след това прибрах солите. Добре, само не изпадай в паника. Мисли . Единственият вариант беше първо аз да премина през тесния участък и след това да я изтегля след себе си. Но ако я изпуснех и тя паднеше…

Няма достатъчно място, където тя да падне, а и ти не можеш вечно да стоиш тук! Просто го направи! Ръката ми беше започнала да изтръпва. Опитах се да я измъкна изпод раменете й. Можеш да се справиш. Бавно и спокойно . Ръкавът на якето ми се ожули в твърдата скала, но тежестта на Софи ме държеше като закован на едно място. Колкото и да се мъчех, не можех да се освободя. Извих се, за да имам повече място, но горната част на тялото ми бе притисната между скалите като в менгеме. За момент не можех да мръдна на никъде, след това рязко се извърнах и застанах в първоначалното си положение, при което си издрах кокалчетата на ръката.

Господи! Затворих очи, едвам дишах. Струваше ми се, че няма достатъчно въздух. Пред погледа ми се появиха звезди. Наложих си да дишам по-спокойно, усетих, че започвах да се хипервентилирам. За Бога, само не губи съзнание! Постепенно сърцето ми започна да бие по-равномерно. Отворих очи. Осветена отдолу от лъча на фенерчето, скалата бе само на няколко сантиметра от лицето ми. Виждах съвсем ясно зрънцата в камъка, усещах влажната й солена повърхност. Облизах сухите си устни. Хайде, мисли! Но вече нямах никакъв избор. Едната ми ръка бе станала напълно безчувствена. Софи беше в безсъзнание, заклещена плътно до мен. Не можех да продължа напред, не можех и да се върна, защото тя ми препречваше пътя.

Бяхме попаднали в капан.

В този момент чух шум. Погледнах над главата на Софи и видях лъча на фенерче, който осветяваше цепнатината зад нас, като очертаваше неравните места по скалите. Чу се някакво стържене, съпроводено от хриптящо дишане.

След това видях Монк. Беше застанал настрани, притиснат от скалите в тесния процеп. Устата му бе извита в гримаса, докато с неимоверно усилие се придвижваше към нас. Процепът бе прекалено тесен дори за мен, мога да си представя как се чувстваше той тук.

Не каза нищо, докато не стигна до Софи. Огромната му ръка се протегна и я хвана за рамото, докато другата продължаваше да стиска фенерчето.

— Държа я…

Изговори думите с мъка, задъхвайки се. Усетих как тежестта й се вдигна от мен. Измъкнах ръката си изпод нея, при което ожулих още веднъж кокалчетата си и бях свободен. Раздвижих пръсти и стиснах зъби, когато усетих как кръвта потече отново във вените ми.

— Върви… — изхриптя Монк.

Той поддържаше Софи изправена, докато аз се вмъкнах в отвора между изпъкналите скали. Усетих как якето ми се закачи за камъка, скалите се приближиха още по-плътно към мен, направих една мъчителна крачка и процепът се разшири. Поех дълбоко въздух, виеше ми се свят от облекчение. После насочих лъча на фенерчето към Монк и Софи.

Устата му бе широко отворена, с мъка си поемаше дъх, защото масивния му гръден кош бе притиснат от двете страни от скалата. Не каза нищо, когато се протегнах през теснината. Сграбчих с една ръка якето на Софи, а с другата се опитвах да предпазя главата й.

Сега тясното пространство между скалите ни помагаше, защото не й позволяваше да падне. Монк я подпря от едната страна, а аз я издърпах от другата страна на теснината. Преметнах ръката й през рамото ми, така че главата й да се опре на мен, поех тежестта й и се изправих. След това насочих фенерчето обратно към Монк.

Той бе навлязъл още по-навътре в теснината, за да ми помогне да поема Софи. Сега беше заклещен в тясното пространство, притиснат между скалите. Отваряше устата си като риба на сухо всеки път, когато с мъка си поемаше въздух.

— Можеш ли да се върнеш? — попитах задъхано.

Нямаше никакъв начин да продължи напред.

Не можех ясно да преценя, но ми се стори, че се ухили.

— Надебелял съм… от последния път…

Трудно му беше дори да говори. Господи, няма да може да се измъкне оттам .

— Слушай, мога…

— Чупи се… Измъкни я оттук…

Поколебах се, но само секунда. Беше оцелял достатъчно дълго време без помощта ми, а аз трябваше да изведа Софи. Тръгнах напред като ту я носех, ту я влачех. Хвърлих поглед назад, но не видях нищо друго, освен мрак. Не се виждаше нито Монк, нито фенерчето му.

Зарадвах се, че е успял да се върне, но не можех повече да мисля за него. Тук беше малко по-широко, но Софи тежеше ужасно. Едва успявах да я държа изправена. По неравните скали на процепа бе започнала да се стича вода, която падаше върху ботушите ми и ми пречеше да видя къде стъпвам. Препънах се няколко пъти, якетата ни се закачаха в скалите, които все още ни притискаха от две страни. Продължавах напред, знаех, че ако още веднъж се заклещим, никога няма да успея да се освободя сам.