Саймон Бекетт - Гробовни тайни

Когато ми съобщи за бягството, Тери спомена, че Монк е пребил друг затворник до смърт. Пазачите, които са се опитали да го спрат, са били изпратени в болница. Учуден съм, че не си чул за това . Опитах се да преглътна, но устата ми беше пресъхнала. Посочих към стек с бутилки вода.

— Може ли да пийна малко?

Той само сви рамене. Отворих една с треперещи ръце. Водата облекчи пресъхналото ми гърло, а и това, че ми позволи да пия, беше добър знак.

Изпих половината, другата оставих за Софи, когато се събуди.

— И къде е мястото на Уейнрайт във всичко това? — попитах аз и затворих бутилката. — Защо го уби?

Очаквах Монк да ми каже, че и това не може да си спомни. Той се изкашля и се изхрачи на пода, преди да ми отговори.

— Не съм го убил.

— Жена му те е разпознала, в цялата къща има следи от твоето ДНК.

— Не казвам, че не съм бил в къщата, казвам само, че не съм го убил. Падна по стълбите. Дори не го докоснах.

Не беше невъзможно. Тялото на Уейнрайт лежеше близо до първото стъпало, може би си е счупил врата при падането. Да откриеш Монк в дома си би било ужасно преживяване, особено за човек, страдащ от деменция.

— Защо изобщо си ходил в къщата им? Едва ли смяташ, че Уейнрайт има нещо общо с обвинението срещу теб.

Монк бе хванал главата си с две ръце и впил очи в Софи. Тя се размърда в съня си и се намръщи, сякаш бе усетила погледа му.

— Не знаех какво правя, след като не я открих. Реших, че той може би знае къде е. Или че просто знае нещо. Взех да копая дупки в тресавището също като него, надявах се това да ми помогне да си спомня. Не очаквах вие двамата да се появите — каза той и се ухили зловещо.

— И вие не очаквахте да ме видите, нали? — продължи Монк. — Бяхте толкова уплашени, че направо надушвах страха ви. Ако не бях така изморен от копаенето на шибаните дупки, щях да ви настигна.

Затова, обзет от отчаяние, същата нощ бе потърсил единствения човек, за когото се бе сетил. Не беше трудно да го открие, името му фигурираше в телефонния указател.

— Уейнрайт беше болен, с нищо не можеше да ти помогне.

Монк вдигна рязко глава.

— Откъде да знам? Да не си мислиш, че съжалявам, че е мъртъв? Не съм забравил как надутото копеле се отнесе към мен като към боклук. Така или иначе щях да му счупя врата, така че добре се отърва.

— Не мисля… — започнах аз, но като че ли някой бе натиснал някакъв бутон.

— Онези копелета са ме натопили! Цели десет години си мислех, че съм толкова луд, че не мога да си спомня какво съм направил! Десет шибани години!

— Ако не си убил момичетата…

— Хич не ми пука за тях! Но ако са ме натопили за това, може да се ме натопили и за другото. За Анджи!

Черните му очи светеха трескаво като на луд. Изви рязко глава, челюстта му започна да трепери.

— Гаднярите са ме излъгали, накарали са ме да си мисля, че съм убил и нея. Разбираш ли? Може да не съм го направил и на всяка цена трябва да си спомня!

Изгубих всякаква надежда, че мога да разговарям с него разумно. Монк не искаше да възстанови паметта си, искаше само да получи опрощение за смъртта на Анджела Карсън. Не знам каква беше съдбата на другите му жертви, но неволно или не, той я беше убил.

Каквото и да кажеше Софи, нищо нямаше да промени това.

— Виж, каквото и да си направил, ако е станало по време на един от онези пристъпи, вината не е твоя — започнах аз. — Има нарушения на съня…

— Млъквай, по дяволите! — изкрещя той, изправи се на крака и стисна юмруци. — Събуди я!

— Не, чакай…

Всичко стана толкова бързо, че дори не разбрах кога се приближи до мен. Удари ме с опакото на ръката си. Главата ми се извъртя на една страна, сякаш ме бяха ударили с греда. Паднах сред хартиите и боклуците на пода, а той сграбчи Софи.

— Хайде! Събуждай се!

Софи леко простена, тялото й беше съвсем отпуснато. Спуснах се към него, хванах ръката му точно, когато се канеше да я удари. Той ме отхвърли назад и аз се блъснах в скалата.

Но Монк не направи повторен опит да удари Софи. Впери поглед в юмрука си, сякаш една сега го забеляза. Беше същата ръка, с която бе блъскал в скалата, и докато гледаше кръвта, гневът го напусна също толкова бързо, колкото се бе появил.

Той отпусна ръка.

— Дейвид… — размърда се Софи.

— Тук съм.

Усетих вкуса на кръв в устата си, челюстта и зъбите ме боляха. Приближих са до нея; този път Монк не се опита да ме спре.

Софи разтърка главата си, сбърчила вежди от болка.

— Не ми е добре — каза тя завалено и в следващия момент повърна.