Саймон Бекетт - Гробовни тайни

Афтършейв.

Застинах на място и усетих как настръхвам. Извърнах се. Слабата светлина от вратата не осветяваше много навътре. Мъждивата светлина, която се процеждаше през вратата, не влизаше навътре в пещта. Сенките бяха плътни. Загледах се в едно място, където те сякаш се събираха. Чух някакво шумолене.

— Вие ли сте, доктор Хънтър? — попита Роупър.

Роупър се взираше в мен в сумрака. В тъмнината на помещението и той не можеше да ме види добре.

— Радвам се, че си добре след изминалата нощ — започна той. — Извади страхотен късмет, че успя да се измъкнеш.

Сърцето ми продължаваше да се блъска в гърдите ми.

— Какво правиш тук?

По-скоро чух, отколкото видях как сви рамене.

— Дойдох да проверя някои неща. Госпожица Келър наистина трябва да сложи здрава ключалка. Освен, разбира се, ако не иска хората да си влизат свободно.

Изглежда, тази мисъл му се стори много забавна.

— Не видях колата ти отпред.

— Оставих я в една отбивка нагоре по пътя. Исках да се поразходя.

И никой да не разбере, че си тук .

— Симс ли те изпрати?

— В момента шефът има достатъчно проблеми на главата си. Не, може да се каже, че дойдох тук, за да задоволя собственото си любопитство.

Чу се щракване и лампата върху работната маса светна. Беше бутната на една страна. Роупър я изправи, огледа се и зацъка с език.

— Някой е обърнал всичко с главата надолу.

Светлината разкри опустошенията. Купите и чиниите, изработени от Софи, бяха съборени от полиците и лежаха изпочупени на пода. Дори тежката електрическа пещ бе преобърната на една страна, а вратата й висеше отворена.

Обърнах се и се изправих лице в лице с Роупър.

— Какво се е случило?

— Според мен някой е търсил нещо, не мислиш ли? Интересно дали го е намерил усмихваше се, но погледът му беше остър и преценяващ. — Би ли ми казал ти самият какво правиш тук?

— Дойдох да си взема колата.

— Това тук не ми прилича много на гараж.

Не бях в настроение за игрички.

— Багажът ми е в къщата. Софи ми показа къде държи резервния ключ.

— Така ли? — Той огледа внимателно пещта. — Бива си я да крие разни неща госпожица Келър. Нищо чудно, нали е бивш специалист по поведенчески анализ. Сигурно защото знае как да открива скрити неща.

— Виж, защо не ми кажеш направо какво става? Какво се надяваше да откриеш тук?

— Аз ли? — вдигна той учудено вежди. — Май нещо си се объркал, доктор Хънтър. Не аз съм направил всичко това.

— Тогава кой?

— Ето това е въпросът — заяви Роупър и се почеса по носа. — Колко добре познаваш госпожица Келър?

— Защо?

— Защото се опитвам да преценя дали и ти не си замесен в това.

Тонът му изведнъж бе станал остър. До този момент не бях приемал Роупър на сериозно. Винаги го бях смятал за някакъв придатък на Симс, който се е издигнал в службата благодарение на лоялността си към началника, а не на някакви способности. Сега започнах да се питам дали не съм го подценил.

Може би не само Софи умееше да крие разни неща.

— До онзи ден не я бях виждал от десет години — отговорих предпазливо.

— Спиш ли с нея?

Потиснах първоначалния си импулс да му кажа да си гледа работата.

— Не.

Той изсумтя доволно.

— Кажи ми честно, доктор Хънтър, не ти ли се струва, че съвпаденията стават прекалено много. Тери Конърс се появява изневиделица и те предупреждава да се пазиш от Монк. Пита те дали си се свързал с някого от някогашния екип по разследването. След това госпожица Келър — или госпожица Траск, както се нарича напоследък — ти се обажда и те моли за помощ. Намираш я в безсъзнание, а къщата й е обърната с главата надолу. Само че крадецът не си е направил труда да вземе нещо.

— Каза, че липсвали малко пари и бижута.

Той махна пренебрежително с ръка.

— И ти не вярваш на това повече от мен. Освен това и „амнезията“ й не ми се вижда никак убедителна. Някой нахлува в къщата, удря я по главата и тя не може да си спомни нищо. Я, стига.

— Случват се подобни неща.

— Разбира се, че се случват, но изглежда това ни най-малко не я притеснява. Защо ни излъга? Кого прикрива? Себе си или някой друг?

Понечих да възразя, но в момента той изказваше гласно моите собствени мисли, които аз непрестанно отхвърлях.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не вярвам в съвпаденията. — Побутна парче глина с крака си. — Ако имаш нещо наистина ценно, което искаш да скриеш, можеш да постъпиш по два начина. Единият е да го оставиш на сигурно място, където никой да не може да го открие. Проблемът е, че щом ти си се сетил за това място, и някой друг ще се сети. Другият начин е да го сложиш на такова място, където на никого не би му хрумнало да го търси. На толкова явно място, че човек не би си помислил, че там може да е скрито нещо. Най-добре е да е някъде, където го виждаш всеки ден.