Саймон Бекетт - Гробовни тайни

— Господи! — Тери се намръщи и прехапа устна — Щом не е убил другите момичета, кой според него е убиецът?

Само свих рамене. Не помня някога през живота си да съм се чувствал толкова изтощен. С всички сили се стараех да не заспя.

— Не знае. Чувал ли си за някакъв инспектор Джоунс?

— Какво прави това копеле? — измърмори Тери и натисна спирачката, когато колата пред него намали. — Джоунс ли? Мисля, че не. Защо?

Вече му бях казал достатъчно, затова само поклатих глава.

— Няма значение, просто Монк го спомена.

Тери хвърли кос поглед към мен.

— Изглеждаш ужасно. Имаме още поне половин час. Защо не се опиташ да подремнеш?

И без това вече бях облегнал глава назад и затварях очи. В съзнанието ми проблясваха всякакви несвързани картини — пещерата, катастрофата, сянката, която се образуваше във вдлъбнатината в челото на Монк. Виждах обезобразеното тяло на Тина Уилямс и калта, която се стичаше от него, чувах гръмовния смях на Уейнрайт. Усещах как кирката се забива в торфа и преминава през него.

Изведнъж колата подскочи на една бабуна и аз се сепнах.

— Събудили се? — попита Тери.

— Извинявай — отговорих аз и потърках очи.

— Няма проблем, почти пристигнахме.

Погледнах през прозореца и видях, че сме съвсем близо до Падбъри. Докато съм спал, навън бе започнало да се здрачава. Имах чувството, че в последно време животът ми минава на тъмно. Обещах си да си взема почивка след всичко, което бях преживял напоследък. Този път щеше бъде истинска почивка, на някое топло и слънчево място. След това си спомних, че Софи лежи в болницата, и всякаква мисъл за ваканция изчезна от главата ми.

Тери спря в дъното на градината, точно зад моята кола. Остави моторът да работи и впери поглед в къщата.

— Е, пристигнахме. Искаш ли да поостана?

— Няма смисъл, и аз няма да оставам — отговорих аз с ръка върху дръжката на вратата. — А ти? Какво ще правиш сега?

През лицето му премина сянка.

— Добър въпрос. Ще си получа заслуженото от Симс, а после… Ще видим. Сигурно ще се опитам да започна наново.

— Желая ти късмет.

— Благодаря — той погледна през предното стъкло на колата. — Добре. Да смятам ли, че сме изчистили сметките помежду си?

Мина ми през ума, че сигурно никога повече няма да видя Тери. Не че съжалявах за това, но така затварях още една глава от живота си. Нямаше смисъл да се разделяме с лошо.

Рано или късно миналото трябва да бъде погребано.

Кимнах. Той протегна ръка. Поколебах се само за миг, след това я стиснах.

— Грижи се за себе си, Дейвид. Надявам се, че Софи ще се оправи.

Нямаше какво повече да си кажем. Слязох вдървено от колата и останах неподвижен, докато Тери потегли. Гледах как светлините на колата му изчезват надолу по уличката. Вятърът се усили и бързо отнесе звука от мотора. Вече чувах само скърцането на полюшващите се клони.

Разтрих гърба си. Всичко ме болеше, а мускулите ми се бяха схванали от пътуването. Тръгнах по пътеката, вече напълно разбуден. Къщата тънеше в мрак. Пердетата бяха спуснати, както ги бяхме оставили, когато набързо излязохме, и така изглеждаше, сякаш никой не живее в нея. Щях само да взема багажа си и да си тръгна. Никак не ми се искаше да шофирам, но не ми беше удобно да остана тук сам. Знаех, че Софи няма да има нищо против, но не ми се струваше редно.

Стигнах до входната врата и изведнъж се сетих, че нямам ключ. За всеки случай опитах да я отворя, но беше заключена; Милър или Крос се бяха погрижили за това предишната нощ. Облегнах се на вратата, чувствайки се абсолютно безсилен. След това си спомних за резервния ключ, който Софи държеше в пещта. Ключалката беше сменена, но се надявах, че тя бе сложила новия на същото място. Моля те, Господи, дано е така .

Минах по обраслата пътека и пред мен се изправи порутената тухлена постройка. На фона на смрачаващото се небе скелето приличаше на бесилка. Отключената врата на пещта изскърца, когато я отворих, после опипом намерих ключа на лампата. Натиснах го няколко пъти, но изглежда крушката беше изгоряла. Страхотно . Имах фенерче в жабката, но, разбира се, ключовете от колата бяха в къщата, миналата нощ ги бях оставил там в бързината.

Подпрях вратата с един камък, за да стои отворена, и влязох вътре. Светлината от залязващото слънце беше достатъчна, за да мога да различа съдовете, наредени по полиците, които силно напомняха на реликви в стара гробница. Тухлата, зад която Софи криеше резервния ключ, се намираше близо до централната част на скелето. Тухленият прах и мирисът на влажен гипс дразнеха гърлото ми. Усетих и друга миризма, остра и позната, но в този момент нещо изхрущя под ботушите ми. Когато очите ми привикнаха с тъмнината, видях, че целият под бе посипан със счупена керамика. Умореният ми мозък все още обработваше тази информация, когато се сетих на какво мирише.