Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Убийство на президента! Господи! — промърмори той. — Аз съм примерен гражданин и имам страх от Бога!

— Знам, че Били и Естъп са били замесени — тръсна глава Демарко.

Тейлър понечи да отговори, после се усмихна и размаха пръст.

— Не те е срам! Опитваш се да ми отвлечеш вниманието.

Изправи се и потърка длани, вероятно за да свали от тях ръждата на веригата.

— Нека се залавяме за работа, сър. Искам да зная две съвсем прости неща. Първо — прегъна показалецът си той. — Имената на всички, с които си споделил глупавата си хипотеза, и второ — всичките ти доказателства в нейна подкрепа. Разбра ли въпросите? Дори да не си, няма страшно. По време на предстоящия разговор със сигурност ще ги повторя още няколко пъти.

Демарко беше наясно, че Тейлър ще го убие независимо дали ще отговори на въпросите му, или не. Следователно трябваше да му подхвърли нещо, което се нуждаеше от време за проверка, и така да удължи живота си. Протакането беше единственият му шанс.

— Виждам как малкото ти мозъче на янки започва да работи, синко — намигна Тейлър. — Но трябва да те предупредя, че е излишно, защото при всички случаи ще се добера до истината.

След тези думи седна на близкото трикрако столче, което някога вероятно е било използвано при доене. Помълча за момент, като преподавател в началото на лекция, после започна:

— Сигурно си мислиш, че снощи си бил подложен на ужасни мъчения, защото всичко те боли, нали? Но това не беше истинската болка, синко. Знаеш ли, че човешкото тяло прилича на глава лук? Болката се усилва с обелването на всеки отделен слой и когато стигне до сърцевината, обхваща най-нежните и най-деликатни нервни окончания. Снощното ти главоболие беше само най-горният слой, синко. Най-външният и най-слабо чувствителният.

Демарко внезапно осъзна, че слуша със затаен дъх. А когато този дъх най-сетне напусна гърдите му, от него се разнесе отвратителната миризма на страха. Даваше си сметка, че Тейлър съвсем лесно ще го превърне в подобие на скимтящото създание в ъгъла, което доскоро се наричаше Джилиан Матис. Достатъчно беше да си спомни за пръчката, с която Морган беше ръгал оголените му рани през нощта.

— С радост ще споделя каквото зная, Тейлър — отвърна с пресилена бодрост той. — Защото след това със сигурност ще разбереш, че ликвидирането ми ще бъде най-голямата ти грешка.

Тейлър поклати глава. Приличаше на учител, който получава грешен отговор от слаб ученик.

— Съмнявам се, синко — въздъхна той. — По принцип имам много чувствително ухо за истината, а в думите, които изрече току-що, тя отсъстваше. Не я виждам и в очите ти. Трябва да ти кажа, че съм жив детектор на лъжата!

В усмивката му имаше арогантност.

— Трябва да добавя и още нещо. Човек с моето богатство и влияние има силни приятели на важни места. И благодарение на тях може да избегне всякакви неприятности, особено ако е предупреден навреме. Признавам, че понякога ме обзема особеното чувство, че съм в състояние да постигна всяка цел, която си поставя.

Този човек има психични отклонения , мрачно си рече Демарко. Купил си бе цял окръг, за да задоволи жаждата си за неограничена власт. Не се интересуваше от материалните придобивки, а единствено от властта. От неограничената власт, която богатството безспорно можеше да донесе, когато ставаше въпрос за затънтен селскостопански район. Той контролираше живота на няколко хиляди скромни хорица и беше в състояние да задоволи всеки свой каприз. Той беше кралят на Чарлтън, както беше подхвърлила Джилиан, и очевидно беше убеден, че ще живее вечно.

Все още не знаеше защо Тейлър се беше опитал да убие президента, но вече подозираше, че Джилиан ще се окаже права. Държавният глава го беше разгневил с нещо, най-вероятно застрашавайки безграничната му власт, а той от своя страна бе решил да отстрани дразнителя си, без да се съобразява с факта, че става въпрос за представителя на върховната власт в страната.

Тейлър се надигна от столчето, намигна и подхвърли:

— Е, сър, време е да започваме. Нека обелим един пласт от лука. — Извърна се към Морган и добави: — Иди да ми донесеш клещите. Ще ги намериш в сандъчето за инструменти в пикала. Всъщност я донеси цялото сандъче.

Господ да ми е на помощ , помисли си с примряло сърце Демарко.

Морган мълчаливо излезе. Това копеле май изобщо не говори , рече си Демарко, изведнъж осъзнал, че все още не е чул гласа му.

— Хайде, синко, отговори на първия ми въпрос: сам ли се появи тук, в окръга? Или си доведе компания?