Майк Лосон - Вътрешният кръг

След това събитията се развиха мълниеносно. Морган протегна дясната си ръка и го ръгна с пръчката в челото — точно на мястото, където преди това го беше ударил с юмрук. Демарко изкрещя от непоносимата болка. Онзи отново зае очаквателна поза, гледайки го втренчено. Приличаше на дете със садистични наклонности, което се чуди как точно да разкъса нощната пеперуда в ръцете си.

Пръчката отново се стрелна напред, но този път към дълбоката драскотина върху лявата скула на пленника. Демарко направи опит да се защити, но движенията му бяха учудващо бавни. Морган сграбчи двете му ръце в лявата си шепа, а с дясната ръка започна да го чука по главата. Методично, на всеки три-четири секунди, като някакъв чудовищен метроном. Туп, туп, туп.

В един момент му се стори, че долавя някакъв страничен звук. Трябваха му няколко секунди, изпълнени с непоносима болка, за да установи, че звукът идва от самия него. Като дете беше станал свидетел на един потресаващ инцидент: малко кученце внезапно изскочи на платното и бе прегазено от кола. Гръбнакът и задните му крака бяха напълно смазани, но кученцето продължаваше да се влачи по асфалта, бягайки от смъртта. От устата му излитаха звуците, които издаваше в момента Демарко.

— Мътните те взели, Морган! Какви ги вършиш?

Появата на Максуел Тейлър принуди Морган да прекрати експеримента с пръчката и неохотно да се дръпне встрани. Тейлър зае мястото му.

— За бога, Морган! — отвратено изръмжа той. — Казах ти да поразмърдаш тоя глупак, а ти без малко да му откъснеш главата! Каква полза мога да имам от него в това състояние?

Остана известно време втренчен в Демарко, после подхвърли, без да извръща глава:

— Скъпа, иди да донесеш кана с вода и шишенце аспирин. Хайде, ставай! Нищо ти няма!

Джилиан се изправи бавно и с вдървена походка се насочи към къщата.

— По-бързо, скъпа — подвикна подире й Тейлър. — Иначе ще изпратя Морган да те придружи и със сигурност ще съжаляваш!

Обърна се отново към Демарко, извади кърпичка от джоба си и внимателно почисти лицето му.

— Тази нощ ще те оставя да поспиш, синко — промърмори той. — Силно се надявам да не изпаднеш в кома. Вероятно се питаш защо проявявам такива грижи за здравето ти, но отговорът е прост и едва ли ще те очарова: трябва да ти задам няколко важни въпроса, а в сегашното си състояние вероятно ще пукнеш, преди да получа отговорите.

Джилиан се върна с водата и аспирина. Тейлър внимателно повдигна брадичката на Демарко, сложи два аспирина в устата му, а след това му помогна да отпие няколко глътки от каната. Разбира се, Демарко се задави, но все пак успя да преглътне хапчетата, а Тейлър загрижено цъкна с език.

После се изправи, протегна се и лениво подхвърли.

— Морган, тази вечер ме мързи и няма да шофирам обратно до Фолкстън. Ще остана в къщата да погледам малко телевизия, а след това ще дремна в леглото на скъпата. Вие двамата с нея ще останете тук и ще държите глупака под око. Надявам се, че на разсъмване ще бъде достатъчно добре, за да може да говори.

Демарко направи отчаян опит да не заспи, но очите му просто отказваха да останат отворени. Изпита дълбоко отвращение от слабостта си, но не можеше да устои на желанието да се свие на топка и да заспи.

По някое време се събуди. Нощта беше непрогледна, а главата продължаваше да го боли, макар и малко по-слабо от преди. Опипа сламата около себе си и пръстите му докоснаха каната. Изпи няколко глътки вода и взе още един аспирин.

Имаше чувството, че се събуди още веднъж преди разсъмване, но не беше сигурен дали не е сънувал. Остана със смътното усещане, че в съседния бокс мърда някакво тежко животно, притиснало под себе си друго — по-малко, което отчаяно скимтеше.

През пролуките между дъските на паянтовия обор нахлу розовата светлина на настъпващия ден. Главата продължаваше да го боли, но раздиращата болка от предишната вечер беше изчезнала. Погълна още три аспирина и довърши водата в каната.

Когато очите му се нагодиха към светлината, той съзря Морган, опрял гръб на двойната врата. Мускулестото му тяло беше абсолютно неподвижно, със скръстени на гърдите ръце. Палачът си почиваше. Но очите му бяха отворени и заковани в лицето на Демарко. Той извърна глава и потърси Джилиан Матис. Откри я легнала на една страна в по-близкия бокс. Искрено се надяваше, че горката жена е заспала.

Изпита нужда да се облекчи. През изтеклото денонощие бе преживял достатъчно унижения и никак не му се искаше да прибави към тях и едно позорно напикаване. Бавно стана, подпирайки се с ръка на стената. Очакваше болката в коленете да се завърне, но явно аспирините и няколкото часа сън бяха оказали своето благотворно въздействие. Отдалечи се колкото му позволяваше веригата, обърна се към стената и започна да уринира. После бавно се върна на мястото си и облегна гръб на стената.