Майк Лосон - Вътрешният кръг

Целта му е била да накара тези хора да пълзят на колене и да му целуват задника. Искал е да контролира всичко в района и успя да осъществи желанието си. А когато човек получи неограничена власт над хората и всичките му желания се изпълняват, той рано или късно започва да си въобразява, че това е негово право, дадено му от бога. Ако някой дръзне да направи нещо против волята на Макс, той го уволнява или кара полицията да го арестува. А когато и това не помогне, на сцената излиза Морган.

Но както и да е. Допускам, че президентът е направил нещо — бог знае какво, което е разгневило Макс. Увеличил е данъците или е казал нещо в някаква реч. Знае ли човек? Макс е толкова луд и толкова опиянен от неограничената си власт, че като нищо може да е решил да премахне президента. Той се мисли за… господи, каква беше думата?

— Недосегаем — подхвърли Демарко.

— Точно така. Сигурен е, че нищо не може да го спре. Кралят на Чарлтън.

Демарко се замисли върху тези думи. Нещо не се връзваше. Тейлър действително бе безумно арогантен тип, но някак не го виждаше да организира атентат срещу държавния глава, само защото бе повишил данъците или бе попречил на някоя от инвестициите му. Трябваше да има друга, по-важна причина.

В продължение на няколко минути седяха и мълчаха в затъмнената всекидневна. Джилиан кротко отпиваше уиски от чашата си, а пръстът й продължаваше да навива прошарения кичур. Демарко искаше да й каже нещо успокояващо на тръгване, но тя го изпревари.

— Мислиш ли, че ще успееш да накажеш Макс за това, което направи с момчето ми?

— Да, Джилиан. Ще успея.

— Ако случайно се провалиш, аз ще свърша тая работа — мрачно кимна Джилиан Матис. — Ще се сдобия с пушка и ще му пръсна главата!

— Е, това не биваше да го казваш, скъпа — прозвуча един глас. — Нали така, Морган?

Демарко за миг затвори очи, надявайки се, че сънува. Но когато ги отвори, видя фигурите на Тейлър и Морган, изпълващи рамката на входната врата.

Джилиан скочи от мястото си и уискито се разля по роклята й.

— О, Господи, мили Боже! — прошепна тя, приковала очи в двамата мъже на прага. Морган стоеше зад гърба на Тейлър, а едрото му тяло блокираше и последните остатъци от слабата светлина на настъпващата вечер. Той не каза нищо, лицето му беше сковано както винаги, но присъствието му в стаята се усещаше като миризмата на развалено месо.

— Скъпа, ти отлично знаеш, че съм наясно с всичко, което се случва тук — подхвърли Тейлър. — Не мога да ти опиша колко бях разочарован от теб, когато Морган ми съобщи, че колата на този човек е паркирана пред дома ти.

Джилиан стоеше пред него с притиснати към устата длани, прекалено уплашена, за да каже нещо.

Тейлър се завъртя и заби пръст в гърдите на Демарко.

— Ти! Какво се случи с Дейл?

— Не познавам никакъв Дейл — отвърна Демарко.

— Направо ми се повдига от тъпите ти лъжи! — изръмжа Тейлър. — Обещавам ти да разбера каквото ми трябва, а след това ти просто ще изчезнеш.

Демарко се облегна назад и преметна крак върху крак в знак на невъзмутимост.

— След грубото отношение на горилата ти към мен аз си направих труда да проведа няколко телефонни разговора, Тейлър — небрежно подхвърли той. — Губернаторът знае, че съм тук, федералните власти в Савана — също. Ако ми се случи нещо, те със сигурност ще ти потърсят отговорност.

— Аз пък си мисля, че пак сипеш лъжи — ухили се насреща му Тейлър. — Не че има някакво значение, защото имам предчувствието, че ще претърпиш лоша катастрофа. Разбира се, със съответния брой свидетели, които единодушно ще потвърдят, че става въпрос за нещастен случай. Бас държа, че мога да го уредя. Приемам всякакви залози. Но нека не избързваме. Първо трябва да разберем какво ти е разказала скъпата. — Главата му леко кимна по посока на Джилиан.

— Нищо, Макс! — уплашено извика жената. — Кълна се, че нищо не съм му разказала!

— Този човек ти влияе зле, скъпа — въздъхна Тейлър. — Не би трябвало да ме лъжеш, защото знаеш, че това много ме дразни.

— Моля те, Макс! — проплака Джилиан.

Тейлър пристъпи към нея, повдигна брадичката й и надникна в очите й. После заговори, бавно и отчетливо, като на непослушно дете.

— Толкова съм огорчен от теб, че мисля да те предам в ръцете на Морган.

— Недей, Макс! Обещавам, че…

— И аз така си помислих, скъпа — кимна с престорена загриженост Тейлър. — Знаех, че няма да ти хареса. Малко ти е дълъг езикът, но Морган не се притеснява от това. На него не му пука дали жената е стара или млада, дебела или слаба. Важното е да е жена, пък била тя беззъба и с опадала коса. Само това го интересува.