Майк Лосон - Вътрешният кръг

Банкс зърна Донъли и дрезгаво попита:

— Какво търсите тук, мистър Донъли?

— Аз го поканих, генерале — обади се Саймън Уол. Каза го с успокоителния тон на човек, който преговаря за освобождаването на заложници и прави всичко възможно да се справи с взривоопасната ситуация. — Когато се обадихте и поискахте да обсъдим покушението срещу президента, аз си помислих, че бихме могли да се възползваме от… хммм… от опита на Пат.

Саймън Уол имаше загладена кестенява коса и кафяви очи, които изглеждаха огромни и воднисти зад многото диоптри на очилата с рогови рамки. Преди да бъде назначен за министър на правосъдието, той беше шеф на партийната кампания за набиране на средства, а напоследък упорито се говореше, че на следващите избори ще бъде номиниран за вицепрезидент. Уол беше политически хибрид, който умееше да се приспособява към всяка среда. Подобно на някакво странно животно, дарено от природата с хриле и бели дробове едновременно, той можеше да живее както на сушата, така и в морето, но за разлика от другите животински видове можеше и да не диша при внезапно спиране на кислорода.

— По-уместно е да попитаме какво прави той тук — обади се Донъли и посочи към Демарко, който отново се учуди на несъответствието между жестоката му физиономия и късото, набито тяло. Приличаше на кукла, на която някой бе сменил главата.

Банкс се извъртя към него и процеди:

— Аз поисках тази среща, сър! И не съм длъжен да обяснявам кого съм поканил на нея и защо съм го поканил.

— Пат — обади се министърът, отново влязъл в ролята на миролюбив посредник. — Сигурен съм, че генерал Банкс има достатъчно основания, за да покани на тази среща и мистър Демарко. — Погледна в негова посока и добави: — Също така съм сигурен, че мистър Демарко ще запази за себе си чутото тук. Нали така?

— Разбира се, сър.

Ясна работа. И вълкът сит, и агнето цяло. Демарко изпита силно безпокойство от факта, че министърът знаеше името му. Бе предложил на Банкс да не идва, но генералът настоя да го придружи. Появата му тук представляваше сериозен риск, защото би трябвало да уведоми председателя за развоя на събитията още преди разговора с Банкс и заседанието при министъра. Или, както гласеше един от основните чиновнически закони, по-добре поискай разрешение, вместо после да молиш за прошка. А той беше нарушил основно бюрократично правило, което спокойно можеше да му струва службата.

Уол изчака всички да се настанят около кръглата маса и спря поглед върху Банкс.

— Можете да започвате, генерале. По телефона споменахте, че във ФБР вероятно са проявили недоглеждане по отношение на важна информация, отнасяща се до покушението срещу държавния глава. И вие искате да ни предложите вашите разсъждения.

— Може и да греша, но според мен съществува вероятност убиецът да не е Едуардс или той да не е действал сам — спокойно отговори Банкс.

Директорът на ФБР Кевин Колиър беше набит и широкоплещест мъж на петдесет и няколко години. С изпъкналите си очи и заядливото изражение на лицето той приличаше на злобните дребни кучета, които разхождаха из парковете с намордници, помисли си Демарко. Макар и да не притежаваше политическата обиграност на Уол, Колиър беше достатъчно умен, за да си даде сметка, че по-важно е с кого играеш голф, отколкото да знаеш какво пише в арестантските регистри на ФБР.

— Ще ме простите, генерале, но уликите срещу Едуардс изглеждат непоклатими — подхвърли той. — Имам предвид най-вече признанието в предсмъртното му писмо. — На лицето му се разля фалшива усмивка. — Какво повече можете да очаквате, сър? Да възкръсне и да даде показания?

Без да обръща внимание на безсолната шега, Банкс се извърна към Демарко и сухо нареди:

— Кажи им с какво разполагаме.

Демарко не хареса ролята на докладчик, но нямаше избор. Прочисти гърлото си и започна:

— В навечерието на стрелбата генералът получи предупредително писмо, което безспорно е било написано от агент на Сикрет Сървис. Беше на служебна бланка и пристигна с пощата на Министерството на вътрешната сигурност. Съдържанието му…

— Нали ти казах — промърмори Донъли и хвърли многозначителен поглед към Колиър.

Беше ясно, че той вече е дискутирал темата — представяйки я, разбира се, в благоприятна за себе си светлина. Банкс, който очевидно си помисли същото, рязко се извърна към Донъли.

— Искате да направите коментар ли?

— Не — поклати глава Донъли. — Не мога да ви попреча да вярвате, че писмото съдържа някаква истина.