Майк Лосон - Вътрешният кръг

Демарко се замисли какво още да я попита, но следващите й думи го отказаха от намеренията му.

— Знаете ли, напоследък много мислехме за осиновяване — тихо промълви Дарси. — Аз не мога да имам деца, а Били мечтаеше за син, да го води на риба.

Обгърна раменете си и сълзите й отново потекоха. Търкаляха се по лицето й и падаха в скута, като молитви без отговор. Демарко усети, че е крайно време да прекрати разпита. Изправи се, тромаво я погали по рамото и смотолеви:

— Съжалявам, мисис Матис. Ужасно съжалявам.

Остави я там, сгушена в жилетката на съпруга си. Вече нищо на този свят не можеше да я стопли.

Банкс се нахвърли върху него още преди да затвори вратата след себе си.

— Какво се случи с Матис, да те вземат мътните? — изкрещя той. — Каква си я свършил?

Демарко се въоръжи с търпение и започна да разказва. Не пропусна нищо — нито озадачаващата връзка между Били Матис и някогашния снайперист Дейл Естъп, нито странните му отношения с един богаташ от Джорджия. Завърши с постановката, организирана от Естъп, в резултат на която Били беше убит от Джон Палмери.

— Когато научих, че стрелецът е дебнел в специално скривалище в продължение на два дни, веднага си помислих, че е бивш военен — промърмори Банкс. — Но каква е връзката му с Едуардс? Помагал ли му е по някакъв начин?

— Не знам — отговори Демарко, стана от мястото си и отиде да хвърли един поглед към Белия дом, който се виждаше от прозореца. Според медиите президентът се беше върнал на работа, но продължаваше да бъде под плътна охрана. Обърна се и погледна Банкс, който все още асимилираше чутото.

— Генерале, възможно е Харолд Едуардс да няма нищо общо със стрелбата — подхвърли той.

— Какви ги говориш?

— Не можем да пренебрегнем онова, до което се добрахме, само защото на картончето, закачено за палеца на един мъртвец, пише „Аз го извърших“. Знаем за предупредителното писмо (за което ФБР все още не подозира) и сме почти сигурни, че то е било написано от Били Матис. А сега знаем, че и смъртта на този човек няма нищо общо със случайното насилие.

— И какво от това? — втренчи се в него Банкс.

— Преди да дойда тук, се отбих да поговоря с жената на Матис. Тя каза, че преди покушението съпругът й оставал до късно в службата с обяснението, че имал много работа със служебните компютри. В първия момент не обърнах внимание на този факт, но сега разбирам какво означава той. Били Матис се е опитвал (или е бил принуден) да открие някой като Харолд Едуардс. Човек, който вече е регистриран като заплаха за президента. Според мен Били е успял да открие идеалната жертва, а Естъп е откраднал оръжието от Форт Мийд, по единствената причина че Едуардс е служил там. Мисля, че стрелецът е бил именно Естъп. След покушението те са ликвидирали Едуардс — може би Естъп, може би онзи тип, който застреля Били, а след това са подхвърлили уликите в къщата му.

— Цял куп предположения — поклати глава Банкс.

— Така е, сър. И именно затова трябва да се обърнете към ФБР. Те трябва да научат всички факти. За предупредителното писмо, за Естъп и онзи Тейлър. Защото, ако се окаже, че Едуардс няма нищо общо с покушението, истинските извършители със сигурност ще опитат отново.

Банкс не отговори. Свали очилата си и замислено започна да почиства стъклата им. Без тях изглежда изненадващо безпомощен , помисли си Демарко. Като стар орел с отслабнало зрение.

Демарко прекрасно знаеше, че Банкс го беше накарал да разследва Матис, само защото се чувстваше виновен за бездействието си след получаването на предупредителното писмо. В нито един момент не вярваше, че агентът има нещо общо с покушението, а дори и сега, въпреки убедителността на новата информация, не изпитваше особено желание да даде публичност на факта, че е скрил предупредителното писмо от ФБР. Разбира се, причините за тона бяха напълно основателни. Защото вече не ставаше въпрос за някакво временно притеснение, а за цялата му кариера.

Генералът си сложи очилата и погледна Демарко с непроницаемо изражение. Остана така доста време, после се завъртя заедно със стола си и впери поглед в снимката на Световния търговски център на стената.

— Прав си, по дяволите! — изръмжа той. — Давай да приключим с тая работа!

В момента, в който зърна Патрик Донъли зад заседателната маса в кабинета на Саймън Уол, Демарко разбра, че предстои яко кастрене. Банкс не беше поканил Донъли на срещата с министъра на правосъдието, което означаваше, че поканата е дошла от другата страна. В това нямаше нищо чудно, тъй като Саймън Уол, Донъли и директорът на ФБР Кевин Колиър — третият човек в кабинета — бяха близки приятели. Когато влязоха, двамата с Банкс чуха края на претенциозния разговор за годишната вноска за членство в престижните клубове. По всичко личеше, че в Бретън Удс бяха повишили цените и понижили стандартите. Тежко беше бремето на белия човек.