Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Но тамошните ченгета трябва да са знаели за връзката му с Къстис — подхвърли Демарко.

— Може би. Но ако са му направили проверка, със сигурност са ударили на камък. Правосъдието не дава на ФБР никаква информация кого включва в програмите си, тъй като тя лесно изтича оттам, да не говорим за местната полиция. Ако Палмери не е бил арестуван (а той никога не е бил) и ако е внимавал (както твърди моят човек), всичко е било наред. Както обикновено, дясната ръка на Чичо Сам не е знаела какво прави лявата.

— А вашият човек има ли представа защо Палмери би убил един агент на тайните служби?

— Не. Според него това е лишено от смисъл. Случайно този агент да е работил в Джорджия и да е участвал в някаква операция срещу бизнеса на Къстис?

— Не, той се занимаваше със съвсем други неща — отвърна Демарко.

— Ясно. Все пак моят човек подчертава, че Палмери не е работил само за Къстис, а е приемал и други поръчки.

— Което означава, че убийството на въпросния агент може да е било по поръчка както на Къстис, така и на други хора.

— Според моя човек това не може да е поръчка на Къстис. Някой друг го е наел да гръмне твоето момче.

Господи! Моят човек! Твоето момче!

— Можете ли да разберете кой?

— Опитах. Но моят човек казва, че Палмери бил много дискретен в планирането на тези неща. Странното е, че рядко е напускал района, а когато го е правил, обикновено е заминавал на север, далеч от големите градове. Вероятно се е страхувал да не го познаят. Когато е приемал поръчки, те винаги са били на юг — Мисисипи, Тексас, ей такива шибани места. Никой няма представа какво е търсил във Вашингтон.

Което означава, че някой му е платил куп пари , каза си Демарко.

— Благодаря за помощта, мистър Талиаферо — промърмори в слушалката той. — Много съм ви задължен.

— Е, някой ден ще ми върнеш услугата.

— Не разчитайте на това.

Старият мафиот се разсмя.

— Много ми се иска да поживея още малко, за да те видя как ще свършиш. Кръвта вода не става, сине на Джино!

Вратата му отвори пълна жена с посивели коси. Приятното й лице беше тъжно. Демарко й показа картата си за достъп в Конгреса, която използваше като универсален пропуск, промърмори нафукано „идвам от името на правителството“ и пожела да говори с мисис Матис.

Имаше шанс Били да е споделил нещо с жена си. Сега Дарси Матис оставаше сама, без никаква закрила. В сърцето й вероятно зееше кървава рана и дълбоко в себе си може би се надяваше, че сънува ужасен кошмар, от който всеки момент ще се събуди и ще открие Били до себе си. Разбира се, ако изобщо беше в състояние да разсъждава. А Демарко, грубиян, какъвто винаги си е бил, се готвеше да я разпитва въпреки състоянието й.

Жената бегло погледна картата, после вдигна очи към лицето му.

— Не можете ли да дойдете по-късно? Моля ви! В момента състоянието й е ужасно!

— А вие коя сте, госпожо?

Искаше да бъде сигурен, че тази жена не е изпратена от Сикрет Сървис.

— Съседка съм й, казвам се Доти Паркър. Когато полицаите дойдоха — беше някъде към пет сутринта, те позвъниха първо на моята врата. Попитаха ме дали сме приятелки и дали бих могла да остана при нея, след като й съобщят новината. Казах „да“.

Уверил се, че насреща му стои една достойна жена и примерна гражданка — тоест човек, когото може да мачка, Демарко си придаде строг вид и каза:

— Госпожо, трябва да говоря с нея още сега! Въпросът е важен и засяга сигурността на държавата!

Объркана и смутена, Доти Паркър — милата и състрадателна женица — закима енергично.

— Ами добре, разбира се. Съжалявам. Тя е отзад, на верандата. Опитах се да я вкарам вътре и да й предложа чаша чай, но тя…

Дарси Матис седеше на сгъваем алуминиев стол, облечена с джинси и кафява жилетка върху бяла тениска. Русата й коса беше стегната на конска опашка, а жилетката й беше поне с два номера по-голяма. Времето беше хладно, но все пак доста меко за подобни връхни дрехи. Демарко реши, че жилетката е на мъжа й и вероятно още излъчва миризмата на тялото му. И я обгръща така, както до вчера силните му ръце.

В съзнанието му изплува споменът за начина, по който съпрузите се бяха гледали при предишната му визита: плътно прегърнати Хензел и Гретел, търсещи в гората трохите, погълнати от чудовищата. Същите чудовища, които бяха погълнали и Били.

Придърпа един стол и се отпусна върху него, без да чака покана. Тя извърна глава едва когато столът проскърца по циментовия под на верандата. Очите й бяха зачервени и подути.