Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Искаш ли Майк да го проследи и там? — погледна го Ема.

— В никакъв случай! Тези хора са убийци! Възнамерявам да притисна Банкс да се обърне към ФБР, а ако откаже, ще направя изявление пред медиите.

— Съмнявам се, че ще бъде толкова просто, Джо.

— Ще бъде — отсече Демарко, опразни чашата си и я сложи на масата. — Късно е, ще те оставя да подремнеш.

— Какво друго те тревожи, Джо? — хвърли му един проницателен поглед домакинята.

Демарко се поколеба, после вдигна глава.

— Колко души си убила през живота си, Ема?

— Стига, Джо. Не вярвам, че очакваш да ти отговоря.

— Сигурно няма. Но искам да разбера как си се чувствала. Разстройваше ли се?

— Разбира се, че се разстройвах.

Отговорът й го изненада. В крайна сметка можеше да се окаже, че в живота на Ема все пак има и нюанси.

— Тогава защо аз не изпитвам нищо? Тази нощ убих човек, при това човек, когото познавам от детинство. Би трябвало да изпитвам някакви угризения, но не чувствам нищо. Винаги съм се питал как го е правил баща ми, как е могъл да живее с мисълта, че е отнел нечий живот. Може би и той не е изпитвал нищо.

— Джо, ти си уморен и си изпаднал в шок — поклати глава Ема. — Но мога да ти кажа, че не си социопат и не приличаш на баща си.

— Трябва да тръгвам — изправи се с въздишка Демарко.

— По-добре остани да нощуваш тук — неочаквано го спря Ема. — Късно е, а и си пил.

— Не мога. Трябва да хвана първия полет за Ню Йорк.

— Какво ще правиш в Ню Йорк? — изненадано го погледна тя.

Старецът чу звънеца, изправи се от стола с пъшкане и бавно се затътри към верандата. През мрежестата врата се виждаше фигурата на някакъв мъж. Слънцето пречеше да улови чертите на лицето му. Пак някой досаден търговски пътник, който пренебрегва табелата НЕ КУПУВАМ, окачена на парапета , помисли си той. На метър от вратата изведнъж се закова на място и зяпна. Вдигна ръка да се прекръсти, но навреме се овладя.

— Джино, ти ли си?! — попита старецът и се засрами от треперещия си глас.

— Не, мистър Талиаферо — отвърна мъжът. — Аз съм синът му, Джо.

Смехът на стареца беше дрезгав, но изпълнен с облекчение.

— Мамка му! Изкара ми акъла бе, момче! Взех те за призрак, дявол го взел! Слава Богу, че имам рак, а не болно сърце!

— Може ли да вляза, мистър Талиаферо? — попита Демарко.

— Да влезеш ли? — промърмори Кармине Талиаферо, все още стреснат от появата на мъртвец на верандата му. — Ама разбира се, заповядай. — Пръстите му объркано заопипваха резето на мрежестата врата. — Влизай, влизай.

Демарко не беше виждал стария мафиот от погребението на баща си. Тогава Кармине Талиаферо беше доста пълен и едър мъж, който шеговито винеше за състоянието си хубавите спагети на жена си. Но сега пред него стоеше жив скелет. Само очите му бяха същите — най-студените и жестоки очи, които Демарко бе виждал в живота си и които навремето ярко контрастираха с тлъстото и усмихнато лице. Ракът не беше успял да ги промени вероятно защото винаги бяха принадлежали на труп.

Талиаферо носеше синя риза с къс ръкав и отворена яка и сив панталон, вероятно част от стар костюм. Задната му част беше излъскана, а крачолите се влачеха по пода. Краката му бяха обути в кафяви чехли. Черепът му беше съвсем гол, осеян със старчески петна, и само на тила му стърчаха като наелектризирани редки сиви косми. Трудно беше да се повярва, че преди години цял Куинс е треперел пред този човек.

— Вече съм в пенсия — промърмори Талиаферо, докато го водеше по зле осветения коридор.

— Така и предположих — кимна Демарко. — Навън не се виждат никакви бодигардове.

— Ами да — засмя се Талиаферо. — Кой ще си хаби куршумите за такъв като мен? Достатъчно е да почакат месец-два.

Влязоха във всекидневната, задръстена от тежки старомодни мебели в тъмен цвят. Стените и рафтовете над камината бяха отрупани с черно-бели фотографии на голямата фамилия Талиаферо. Телевизорът в ъгъла беше стар модел на „Сони“ с 19-инчов екран, а някогашният бежов килим на пода се беше превърнал в протъркана черга. Канапето, към което се насочи Демарко, имаше доста цепки в тапицерията си.

Самата къща беше скромна, с три спални, и се намираше в работнически квартал. Талиаферо живееше в нея от петдесет години и като всеки възрастен човек не виждаше смисъл да я сменя. Въпреки че притежаваше милиони.

Старецът се отпусна в кафяво кожено кресло, до което стърчеше зелена кислородна бутилка.

— Бих ти предложил кафе, но жена ми отиде на църква — промърмори той. — Пали свещи за мен, сякаш Господ не вижда в тъмното.