Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Има го. Сигурен съм, че ако му потрябва съвет, ще ти се обади.

Майк затвори, без да му каже „дочуване“.

Моралът на подчинените явно не е това, което беше някога , мрачно си помисли Демарко. Май е време за един служебен пикник, просто за повдигане на екипния дух.

На срещата в хотел „Мариот“ Демарко отиде с такси. Вече беше закъснял около пет часа, което предизвика силното недоволство на Джордж Морис, главен счетоводител на завод за производство на ламарина в избирателния район на председателя. Но той едва ли щеше да е по-щастлив, ако Демарко се беше появил навреме.

— Трябва да намалим пенсионните отчисления, Джо — загрижено рече счетоводителят. — Съобщихме го на Махоуни от любезност, а не за да искаме разрешение.

— Той каза „не“ — отвърна Демарко. Мисията в помощ на генерал Банкс съвсем не пречеше на председателя да го товари и с други задачи.

— В такъв случай ще бъдем принудени да прибегнем до съкращения — обяви Морис.

— Никакви съкращения. В двата ви договора с Министерството на отбраната има няколко допълнителни условия, напечатани със ситен шрифт, отнасящи се до глобите за закъснели доставки. В деня, в който започнете да раздавате розовите листчета с уволненията, някой бюрократ в Пентагона непременно ще прочете ситните букви.

— За Бога, Джо, не разбираш ли, че умираме? Конкуренцията ни притиска отвсякъде, а материалните разходи непрекъснато се увеличават! Трябва да направим нещо!

— Я ми кажи, Джордж, след като сте в толкова окаяно състояние, как така тази година директорът ви получи три милиона долара премиални в допълнение към годишната му заплата от дванайсет милиона, одобрени от борда?

— Откъде пък знаеш?

— А ти самият получи милион и шестстотин хиляди плюс част от акциите.

— Заслужил съм си всеки цент от тази премия.

— Няма да орязваш никакви пенсионни отчисления, няма да уволняваш никого! — отсече Демарко.

Морис скръцна със зъби, помълча малко и вдигна глава.

— А можеш ли да ми кажеш защо, по дяволите, даряваме половин милион за шибаната му кампания? Отговори ми на въпроса, Демарко!

— Дарихте половин милион, за да получите два договора с Министерството на отбраната на стойност шестстотин милиона долара. С обещанието да запазите работните места на хиляда и двеста души.

— Но нашите печалби са толкова…

Мобилният телефон на Демарко се разтърси в нервни спазми. Миг по-късно в ухото му екна носовият бруклински акцент на Сами Уикс:

— Тоя тип Матис виси в един бар и сякаш чака някого.

— Отлично. Обади ми се, когато този някой се появи.

— Виж какво, шефе. С Ема сме се разбрали днес да работя до шест. Всеки друг ден мога да вися докогато пожелаеш, но днес — не, защото е рожденият ден на внука ми. Ема каза, че няма проблем.

Мамка му.

— Добре, Сами, разбирам. Кажи къде се намираш.

Сами обясни и Демарко стана.

— Трябва да тръгвам, Джордж. Съветвам те да не подвеждаш Махоуни.

После изведнъж си спомни, че колата му все още е в „интензивното“.

И разбра какво означава гаден ден.

Таксито свали Демарко пред гръцко ресторантче. Сами Уикс седеше на една масичка до прозореца.

— Ей го там, в бара — рече Сами и острата му брадичка посочи към отсрещната страна на улицата. — Според мен има нужда от едно-две бързи смъркания.

— Аз също, Сами — въздъхна Демарко, замисли се за миг и попита: — Кога трябва да тръгваш?

— След по-малко от час.

— Много добре. Защо не влезеш там и ти да удариш едно питие? Така ще видиш дали Матис не си приказва с някого.

Езикът на Сами за миг изскочи навън, като на гущерче, което иска да улови дъждовна капка.

— Дадено — кимна той.

Демарко бавно зае мястото му до прозореца. Трийсет минути по-късно на вратата се появи ухилената физиономия на Сами. Явно дребният мръсник беше ударил едно двойно.

— Седи си сам, шефе — докладва той. — Пие бира, ама много бавно. Може и да няма никаква среща, а просто да иска да се отреже, защото не му се прибира у дома при старата.

Демарко можеше да разбере, че човек с проблемите на Били изпитва нужда от няколко бири. Но иначе не му изглеждаше пристрастен към алкохола.

— Онзи бар има ли и друг изход, Сами? — попита той.

— Да, има, но с резе, което се отваря автоматично само при противопожарна аларма — отвърна дребосъкът, пристъпи от крак на крак и добави: — Май вече трябва да тръгвам, шефе. Не ми се ще да закъснявам за празника на внука. Много си падам по това хлапе.