Коди Макфейден - Човекът сянка

Патриша докосва тънкото златно синджирче на врата си.

— Наистина беше изненадан. Казах му, че ми липсва. Очите му пламнаха похотливо. Бях готова да му позволя да бъде груб с мен, само така му харесваше. Разкъса дрехите ми, когато дойде в спалнята ми. — Продължава да си играе със златното синджирче. — Позволих му да се забавлява доста дълго време. Чувствах се отвратително, но какво бяха няколко часа пред възможността да се отърва завинаги от него? — Кима на себе си. — Исках да е доволен и изморен. Когато приключи, едно от очите ми беше направо черно. Устната ми беше подута, а от носа ми течеше кръв. Търкулна потното си тяло, легна по гръб, затвори очи и въздъхна от удоволствие. — Очите ѝ се опулват, докато разказва случилото се след това: — Кой би предположил, че човешко същество може да се движи толкова бързо? Имах чувството, че той не е човек. В момента, в който затвори очи, посегнах за ножа под възглавницата ми. Нямаше и секунда и върхът му вече летеше към врата му. — Поклаща глава невярващо. — Хвана китката ми на сантиметри от целта ѝ. Хвана я и я стисна здраво. Беше толкова силен.

Държеше китката ми, усмихваше се с онази усмивка и клатеше глава. „Лоша идея, Патриша — каза ми. — Опасявам се, че ще се наложи да си тръгнеш.“ — Ръцете ѝ потреперват. — Толкова се страхувах. Взе ми ножа и ме преби. Преби ме сериозно. Изби ми няколко зъба. Счупи ми носа и челюстта. Едва бях в съзнание. Бях напът да припадна, когато се наведе над мен и ми прошепна в ухото: „Приготви се да умреш, развъдник.“ Целият ми свят почерня.

Патриша млъква. Хипнотизирана съм от златното ѝ синджирче, което не пуска.

— Събудих се в болницата. Всичко ме болеше. Не ми пукаше, защото знаех едно нещо: ако аз бях жива, той беше мъртъв. Питър стоеше до леглото ми. Когато видя, че съм се събудила, ме хвана за ръката. Стояхме така, без никой да продума, цял час.

— По-късно, шерифът ми разказа какво се е случило. — Очите ѝ се пълнят със сълзи. — Бил е Питър. Чул е писъците ми. Нахълтал е в стаята точно когато Кийт е щял да ми пререже гърлото. Убил го е. Убил е баща си, за да ме спаси.

Патриша обгръща тялото си с ръце, изглежда изгубена.

— Имате ли представа какви чувства изникват в човек при подобно нещо? След всичките тези години и след всичко, което преживях? Облекчението беше почти непоносимо. В крайна сметка синът ми беше мой син, той беше избрал мен пред баща си. — Сълзите продължават да се стичат по бузите ѝ. — Бях сигурна, че съм го изгубила завинаги. Извинете ме за момент.

Патриша става и отива до един рафт, където има кърпички. Взема кутията със себе си и си изважда една, за да си избърше очите.

— Съжалявам за това.

— Недейте — отвръщам ѝ. Искрена съм. Тази жена е преживяла немислими неща. Някои биха я презрели, че толкова много години е изтърпяла подобен тормоз. Че не е била по-силна. Ще ми се да мисля, че съм по-мъдра от тези хора. Патриша попива сълзите си с кърпичката и се взима в ръце.

— Оправих се и се прибрахме у дома. Добри времена. Питър се привърза към мен. Вечерята вече не беше просто час мълчание. Бяхме… — млъква. — Бяхме семейство. — Лицето ѝ помръква, разочарованието и тъгата се наслагват отгоре му като черна маска. — Това не продължи дълго.

Ръцете ѝ се заемат отново със златното синджирче — обръщат го, извиват го.

— Продължаваше да ходи в мазето всяка вечер. Прекарваше часове там. Не ме пускаше вътре, не знаех с какво се занимава. Но бях изплашена. Беше нещо, което правеше с баща си, и част от мен беше наясно, че нищо добро няма да излезе от това.

Месеци наред се притеснявах за дейностите му в мазето, но не направих нищо по въпроса. Бях… как се наричаше онова нещо, когато си затваряш очите за истината, защото не искаш да е истина?

— Мисля, че имате предвид отричане — намесва се Джеймс.

— Точно така. Отричах очевидното. Можете ли да ме вините? Кийт, моят жив кошмар, беше мъртъв. Бях си върнала сина. Животът беше хубав. — Потърква чело. — Предполагам, че нещо в мен беше загрубяло през годините. Прекалено много време мина, прекалено много нощи си лягах и не можех да заспя при мисълта за мазето. Един ден, докато Питър беше на училище, реших, че е време да сляза и да погледна.

Кийт винаги държеше ключа си за мазето скрит под нощната лампа в стаята му. Мислеше си, че не знам, че е там, но аз знаех. В онзи ден взех ключа и отключих вратата.

Дълго време стоях на върха на стълбите и гледах надолу в мрака. Борех се със себе си. Накрая цъкнах лампата и слязох по стъпалата.