Коди Макфейден - Човекът сянка

Патриша скача на крака и се хваща за главата.

— Спрете! — изпищява. Отпуска ръце надолу. Навежда глава. — Просто… спрете. — Омеква също толкова бързо, колкото и избухва. Все едно наблюдавам балон, който се снижава към земята. Сяда отново на мястото си.

Патриша въздиша и с въздишката сякаш изпуска нещо, което е много по-старо от настоящия момент.

— Смятате, че знаете защо сте дошли тук — започва тя и ме поглежда, — но си нямате представа. Смятате, че сте тук заради тези бедни жени. — Поглежда Дон Ролингс. — Или заради онова бедно младо момиче отпреди двадесет и пет години. Да, те са част от него, но това, заради което сте тук, е много по-старо от тях.

Мога да я прекъсна и да ѝ споделя за кравешката плът в буркана, но нещо ми подсказва, че ще е по-добре да я оставя да се изкаже.

— Странно е как понякога пропускаш най-важните неща у един човек. Дори в хората, които обичаш. Това не ми се струва честно. Ако един човек е жесток, ако е някой, който ще пребива съпругата си, че и по-лошо, трябва да има нещо, което да ти подскаже това. Не мислите ли?

— Мислила съм си същото нещо безброй пъти, госпожо — отвръщам аз. — По време на изпълнението на служебния си дълг.

— Предполагам, че е така — съгласява се Патриша. — В такъв случай сте наясно, че нещата не работят така. Съвсем не. В интерес на истината, доста често е точно обратното. Най-противните хора могат да се окажат най-почтените. Най-очарователните — убиецът. — Свива рамене. — Външният вид въобще не е показател.

Разбира се, когато си много млада, не се тревожиш за подобни неща. Запознах се със съпруга си Кийт, когато бях на осемнадесет. Тогава той беше на двадесет и пет, един от най-красивите мъже, които бях виждала. Въобще не преувеличавам. Беше висок метър и осемдесет, с тъмна коса и лице на актьор. Когато си свалеше ризата… е, нека просто кажем, че имаше тяло, което си пасваше прекрасно с красивото му лице. — Усмихва се. Усмивката ѝ е тъжна. — Когато той прояви интерес към мен, обезумях от щастие. Като повечето млади хора бях убедена, че животът ми е скучен. Той беше красив и интересен. Точно онова, което беше предписал докторът. — Млъква за миг и поглежда всички ни. — Случи се в Тексас, между другото. Принципно не съм от Калифорния. — Погледът ѝ полита нанякъде. — Тексас — беше толкова тъп, горещ и скучен.

Кийт ме преследваше, макар че не си чупеше краката като на маратон. По-скоро я караше в спринт. Карах го да бяга след мен достатъчно бързо, за да не ме помисли, че съм лесна. Тогава още не знаех, но той ме разчиташе, все едно бях направена от стъкло. Беше му ясно, че ще ме получи. Просто играеше играта, защото така му харесваше. Можеше да ме хване и да ми каже да тръгна с него на мига, и аз щях да се съглася. Знаеше, че е така, но въпреки това ме изведе на задължителните няколко срещи.

Кийт беше добър в това, което правеше. Беше добър в това да се преструва, че не е чудовище. Беше перфектен джентълмен и романтик като тези, които виждах във филмите или за които четях в книгите. Мил, нежен, красив — смятах, че съм открила перфектния мъж. Онзи, когото всяка млада жена смята, че заслужава и че ѝ е писано да намери. — Тонът и усмивката ѝ са кисели.

— Трябва да разберете, че животът ми у дома не беше лек. Баща ми имаше избухлив нрав. Не че биеше майка ми всеки ден или всяка седмица, но поне веднъж месечно се случваше. Цял живот го гледах как ѝ забива шамар или юмрук. На мен никога не посегна, но през следващите години разбрах, че не е било, защото не му се е искало. Просто е знаел, че ако ме докосне, ще е по причина, различна от насилието. — Повдига вежди. — Разбирате ли?

За съжаление, разбирам.

— Да — отвръщам аз.

— Мисля, че Кийт също разбираше. Сигурна съм в това. Една нощ, само месец, след като се запознахме, ме попита дали ще се омъжа за него.

Патриша въздиша от спомена.

— Избра перфектната вечер, за да го направи. Имаше пълнолуние, а въздухът беше прохладен, без да е студен. Красота. Подари ми роза и ми каза, че ще ходи в Калифорния. Искаше да тръгна с него. Каза, че трябва да се махна от баща ми, каза, че ме обича и че това е нашият шанс. Разбира се, отговорът ми беше „да“.

Патриша затваря очи и за известно време изпада в мълчание. Тя си спомня момента, в който е завила по погрешен завой и се е потопила в мрака завинаги.

— Тръгнахме след четири дни, не казахме на никого. Дори не се сбогувах с родителите си. Опаковах малкото си неща и се измъкнах посред нощ. Никога повече не ги видях.

Времената бяха вълнуващи. Чувствах се свободна. Животът ми беше хубав. Имах красив мъж, който искаше да се ожени за мен, бях избягала от задънената улица, в която живеех, бях млада и устремена към бъдещето. — Гласът ѝ става монотонен. — Бяха ни необходими пет дни, за да стигнем до Калифорния. Оженихме се два дни по-късно. Първата ни брачна нощ беше нощта, в която разбрах, че всъщност съм се запътила към едно бъдеще, което ще ме отведе в ада.