Коди Макфейден - Човекът сянка

Лицето ѝ става безизразно.

— Сякаш беше Хелоуин, но вместо хората да носят маски на чудовища, Кийт беше чудовище, което носеше маската на човек. — Потръпва. — Бях девствена, когато се омъжих за него. Той беше мил до момента, в който ме внесе на ръце през прага на стаята на един евтин хотел. След като затвори вратата, маската му падна.

Никога не забравих онази усмивка. Сигурно Хитлер се е усмихвал така, когато си е мислил за умиращите в ужасните му концентрационни лагери евреи. Кийт се усмихна и ме шамароса. Силно. Направо ме отнесе, от носа ми потече кръв. Приземих се по лице на леглото. Пред очите ми избухнаха звезди. Опитах се да се убедя, че сънувам. — Патриша сбръчква устни. — Не беше сън. По-скоро беше кошмар. „Дай да си изясним някои неща — каза ми той, докато разкъсваше дрехите ми. — Ти си моя собственост. Развъдник. Нищо повече.“ Мисля, че най-вече се уплаших от гласа му. Той беше спокоен, равен и… нормален. Не отговаряше на действията му. Накара ме да падна на колене и… човек не може да каже, че прави секс с мен. Не. Не ми пука, че бяхме съпруг и съпруга. Той ме изнасили. Запуши ми устата, за да не мога да пищя, докато ме изнасилваше.

През цялото време говореше с този спокоен глас. „Ще прекараме няколко дни тук, за да те науча къде ти е мястото, развъдник. Ще се научиш да изпълняваш нарежданията ми, без да се противиш и замисляш. Наказанието за неподчинение, независимо колко малко е то, ще е повече болка, отколкото можеш да издържиш.“

Патриша млъква за един дълъг момент. Уважаваме личния ѝ момент и чакаме. Не бързам за никъде. Няма никакво съмнение, че тя ще ни сподели онова, което искаме да научим.

Когато заговаря отново, почти шепти.

— Бяха му необходими три дни, за да ме пречупи. Ряза ме. Гори ме с цигара. Би ме. Накрая бях готова да направя всичко, което искаше, независимо колко отвратително или унизително беше то. — Устата ѝ се изкривява от себеомраза. — После разкри и последната лъжа. От хотелската стая ме отведе в къщата си. — Кима. — Точно така. През цялото време е имал къща. Не е бил от Тексас. Бил е там на лов. Търсил е някоя, която да му роди дете.

— Питър — констатирам аз.

— Да — отвръща Патриша. — Малкото ми, сладко момче. — Изрича „сладко“ доста сардонично. — Вечер Кийт ме връзваше, за да не избягам. Биеше ме, използваше ме. Караше ме да правя разни неща. После забременях. Това беше най-спокойното време за мен, защото не ме докосваше и с пръст. Носех детето му, бях важна за него. — Хваща се за челото. — Бях благодарна на Господ, че не се роди момиче. Щеше да го убие още при раждането. Сега осъзнавам, че раждането на син е също толкова лошо.

Патриша млъква за миг, за да се вземе в ръце.

— Накара ме да родя бебето у дома, разбира се. Сам го изроди. Даде ми един парцал, с който да се почистя, докато се радваше на малкия Питър. След като поспах, ми позволи да го подържа. Тогава ми наложи своя ултиматум. — Потърква несъзнателно ръцете си една в друга. — Каза ми, че ще ми даде шанс. Вариантите бяха да ме убие на момента и да отгледа Питър сам или да остана с него и да го отгледаме двамата. Каза ми, че ако остана, никога вече няма да ми посегне. Обеща дори да спим в различни легла. Ако обаче останех и след това се опитах да избягам… каза, че ще ме намери и ще ме убива седмици наред. — Стиснала е силно ръцете си. — Повярвах му. Трябваше да кажа да и да убия себе си и Питър на мига. Но тогава все още имах надежда. Все още си мислех, че нещата ще се променят. — Очите, лицето и устата ѝ са изпълнени с разочарование.

— Съгласих се. Кийт спази обещанието си. Никога не ме удари. Спеше в своята стая, а аз в моята. Разбира се, Питър спеше при него. Просто за да е сигурен, че няма да му го открадна. Беше много внимателен. Питър растеше и когато стана на пет, бях започнала да вярвам, че нещата се оправят. Животът беше нормален. Не беше чудесен, но беше поносим. Бях толкова глупава. Съвсем скоро нещата отново се влошиха. И макар вече да не ме измъчваше, онова, което започна да прави, беше много, много по-лошо. — Патриша млъква. Дарява ме с вяла усмивка. — Съжалявам, но имам нужда от чаша кафе, преди да продължа. Сигурни ли сте, че никой от вас не желае нищо?

Имам чувството, че това ще я накара да се чувства по-удобно.

— На мен също ще ми дойде добре — отговарям и ѝ се усмихвам.

Джен и Дон също се съгласяват, а Алън моли за чаша вода. Само Джеймс се въздържа.

— Вярваш ли на всичко това? — пита Алън, когато Патриша отива в кухнята.

— Да — отговарям след миг. Поглеждам го. — Да, вярвам ѝ.