Коди Макфейден - Човекът сянка

Патриша млъква и не проговаря толкова дълго време, че започвам да си мисля, че е изгубила представа къде се намира, че е хваната в капана на онзи минал момент. Едва не се пресягам, за да я бутна, когато заговаря отново.

— Изчаках го да се прибере от училище. Когато го стори, му казах, че съм слизала в мазето. Казах му какво съм открила там. Казах му, че е спасил живота ми, че ме е освободил и че е мой син. Уверих го, че няма да кажа на никого, но също така, че вече не може да живее под моя покрив.

В началото не знаех дали ще ми повярва. Имам предвид, че нямаше да кажа какво открих. — Усмивката ѝ е объркана. — Предполагам, че част от него ме обичаше. Не знам дали защото бях негова майка, или просто имаше нужда от нещо, към което да се придържа и което да продължава да му напомня, че все още е човешко същество, но не изрече ни дума. Опакова си багажа, взе няколко неща от мазето, целуна ме по бузата и ми каза, че ме обича и че ме разбира — след което си тръгна. Оттогава не съм го виждала. Минаха почти тридесет години.

Сълзите отново потичат по бузите ѝ. Поглежда Дон Ролингс.

— Когато прочетох за онова бедно момиче и видях, че Питър е заподозрян, знаех, че той го е направил. Всичко се вписваше, разбирате ли. С онова, което намерих в мазето. — Извива ръце. — Знам, че трябваше да кажа нещо. Трябваше да се свържа с полицията. Но… той ми спаси живота. Беше мой син. Знам, че тези неща не ме оправдават. По онова време ми се струваше някак си правилно. Сега… — Въздиша и в тази ѝ въздишка като че ли се крият десетилетията измъчване. — Вече съм стара. И изморена. Изморена от всичката болка, тайни и кошмари.

— Какво намерихте в мазето, Патриша? — питам аз.

Тя ме поглежда в очите, продължава да си играе със златното синджирче.

— Вървете и вижте сами. Не съм отваряла тази врата от близо тридесет години. Време е да бъде отворена.

Патриша прокарва синджирчето през главата си. За него е закачен голям ключ, който ми подава.

— Давайте. Отворете вратата. Време е да проветрим.

Вярвам на думите на Патриша, че никой не е влизал през тази врата доста дълго време. Ключалката се съпротивлява на ключа. Вероятно наистина никой не е слизал тук почти тридесет години. Алън се опитва да отключи — на моменти е концентриран и отдаден на задачата си, на моменти псува като миньор.

— Ах… — изрича и следва прищракване. — Стана.

Изправя се и отваря широко вратата. Виждам дървено стълбище, което води надолу в мрака. Едва сега се сещам нещо важно.

— Патриша, тук е Калифорния. Къщата не е имала мазе. Кийт ли го направи?

— Дядо му. — Сочи вляво от вратата. — Виждате ли обезцветяването на стената? Кийт казваше, че някога е имало фалшива лавица на панти, която е скривала вратата. Не знам защо я е махнал. — Отстъпва назад. Страхува се. — Стълбите водят до малък тунел. Мазето не е точно под къщата. Кийт казваше, че дядо му го е построил нарочно така. Заради земетресенията.

— Слизали ли сте там от земетресението през 91-ва? — пита Джени.

— Не съм слизала от онзи ден насам. Лампата се цъка от ключа на стената вдясно. Внимавайте. — Патриша бързо се оттегля в дневната почти на бегом.

Джени ме поглежда въпросително.

— Това не ми харесва, Смоуки. Има си причина да нямаме мазета в Калифорния. Причина, наречена „сеизмична активност“. Може би не е безопасно.

Обмислям казаното, но само за миг.

— Не мога да чакам, Джени. Трябва да видя какво има там.

Тя ме поглежда и кима.

— Аз също. — Дарява ме с вяла усмивка. — Но ти си първа.

Слизам по стълбите, а останалите ме следват. Колкото по-надолу слизаме, толкова повече звукът от обувките ни бива погълнат от помещението. Предполагам, че пръстта създава естествена шумоизолация. Тук долу е хладно. Хладно, тихо и самотно.

Точно както го описа Патриша. В края на стълбището има тесен бетонен тунел. На около пет-шест метра от нас виждам очертанията на врата. Стигам до нея и намирам ключа за осветлението. Цъкам лампите и всички влизаме.

— Уха — изумява се Джеймс. — Видяхте ли това?

Стаята е огромна, около четиридесет и пет квадратни метра. Не създава усещането за място за живеене. Навсякъде има само бетон. Осветление е слабо, а обзавеждането — старо.

Въпросът на Джеймс е породен от онова, което е забелязал в далечния край на лявата стена.

Отивам при него. Стената е покрита с професионални скици в реален размер на човешкото тяло. Всичко е прилежно надписано — тялото отвън, мускулната система и вътрешните органи.