Том Клэнси - Виртуални вандали

Роб може би обсъждаше как точно да намекне за предстоящото развитие на нещата или как да покаже, че няма да ги пощадят. Мат не бе чувал никога досега нещо толкова зловещо да се обсъжда така спокойно.

— Значи това е, а? — каза стъписана Кет. — Използвахте ни и сега смятате да се отървете от нас?

Роб се обърна, усмихна се и кимна.

— Най-после стигна до същността на нещата! Точно така! Точно както ти и твоите толкова важни приятелчета използвате хората и после ги разкарвате. Ние, разбира се, трябва да се погрижим да ви разкараме за постоянно. В крайна сметка имаме много по-големи залози от това да вникнеш в най-елементарните неща на компютрите. — Гласът му прозвуча фалшиво, когато се наведе напред към момичето. — О, знам, че е тежко. Цял живот си расла с мисълта, че си човешко същество с определени права и привилегии. Е, съжалявам, скъпа. Но трябва да се научиш, че в суровия и жесток свят нещата стоят другояче. Майка ми смяташе, че е човешко същество. Но някакъв пиян богат дипломат е сметнал, че тя е препятствие по пътя му — или може би е била мишена.

От фалшивото съжаление в гласа му нямаше и следа. Думите му звучаха като стържене по метал.

— Никога няма да узнаем какво е мислил онзи мерзавец. Изнесе се в страната си веднага щом посланикът го измъкна от полицията. А сега няма да има посланик, който да се застъпи за теб. Нямаме нужда от други красиви личица тук. Не се нуждаем от мангизите на баща ти. Нуждаем се от някого, който да поеме вината вместо нас, когато всичко приключи. И избрахме теб. Порасни най-накрая и се изправи с лице срещу проблема, котенце. Защото може да е последното нещо, което ще си способна да направиш в живота си.

Това беше жестока реч, но Кейтлин не му достави удоволствието да се разплаче. Само се разтрепери, но стоеше права и го гледаше в очите.

— Браво! — аплодира я Роб. — Виждаш ли, вече си голямо момиче.

Насочи вниманието си към останалите заложници.

— И така, сега очаквам от вас, момчета, да се държите достойно. Продължавайте да ни дразните. — Той погледна към Серж. — И ще ви направим такива белези, че ще ни е доста трудно да ви нагласим за пред хорските очи. А искаме хората да видят едни богати, разглезени деца, които са се забъркали с неподходящите хора и свършват по кофти начин. Дръжте се прилично и ви обещавам, че краят ви ще бъде относително безболезнен. Но ако ни създавате проблеми, ще се наложи да ви причиним болка, преди всичко това да е приключило. А пък и ще трябва да измислим нещо гадно, за да прикрием стореното от нас. Ще свършите ударени в някоя експлодираща кола. Или може да ви дадем на някои приятелчета да си поиграят с вас и после да се научат как се извършва показна екзекуция.

— А какво ще стане, ако всички сме послушни момченца и момиченца — попита Мат, удивен, че гласът му беше спокоен и уравновесен. — Какъв мил начин ще измислите, за да ни убиете тогава?

— Ами, няма такъв начин — призна Роб. — Може да ви напием или надрусаме така, че почти да не усетите как нечия домашна охранителна система ви отстранява.

Той се огледа.

— Е, ако няма повече въпроси — и наистина се надявам да престанете с глупостите си от сорта „няма да се измъкнеш“, — време е да се залавяме за работа!

За един кратък момент на Мат му се искаше да разкрие връзката си с Нет Форс и да каже на Фалк, че работи под прикритие. Това поне щеше да разкара снизходителното му отношение.

Но Роб сякаш четеше мислите му, защото каза:

— Не ме заплашвай с Нет Форс, Хънтър. — Той се усмихна на отворилия широко уста Мат. — Хайде, не се преструвай! Влизал съм в твоя компютър — а и в много други. Смяташе, че не знам, че си от Нет Форс Експлорърс? Струва ми се, че си отишъл далеч зад пределите на това, което е възнамерявал да прави капитан Уинтърс. Ще взема да му пусна един имейл с предложение да провежда по-добри тренировъчни курсове за агенти под прикритие. Усилията ти са достойни за… съжаление.

Приятелите му го погледнаха с различни изражения. Сега щеше да си мълчи, да чака и да се опита да се съсредоточи върху главната цел на един заложник — бягството.

Това, разбира се, щеше да зависи от намеренията на Роб и останалите му приятели от бандата да продължат да ги държат пленници.

Тъй като никой нямаше какво повече да добави, Роб и Джеймс доуточниха своята среща по-късно.

Пазачите ги забутаха към вратата. Излязоха от стаята и тръгнаха надолу по малкия, тъмен коридор, който свършваше при голяма и тежка дъбова врата, от онези, които вече не се произвеждат. Тежкото дървено парче беше изтръгнато от пантите и издълбано. Виждаха се и няколко дупки от куршуми, сякаш някой бе използвал вратата, за да се учи да стреля.