Том Клэнси - Виртуални вандали

— Тъй че да не опиташ нещо глупаво — каза момчето със своето провинциално мрънкане.

Енджи държеше пистолета отпуснат в ръка, но Мат знаеше, че можеше да го вдигне и да стреля моментално. Удивляваше се, че тези момчета изобщо не се притесняваха да носят оръжията си на показ. Но, от друга страна, те не правеха нищо, с което да привлекат вниманието на някой минувач. Просто се прехвърляха от последен модел кола в стара очукана таратайка.

Разположението на местата бе същото. Мат беше отзад, свит между Енджи и Мустафа, седнал върху ръцете си. Уили седна на шофьорското място, а ножът му изчезна, така както се и бе появил — изневиделица.

Кейтлин зае мястото до шофьора, точно пред пистолета на Енджи.

Мат изведнъж си спомни, че хората наричаха това място „седалката на смъртта“. Той се опита да си избие тази мисъл от главата.

Уили запали двигателя и бракмата се заклати напред в облак от синкав дим.

— Внимавай с пистолета! — нареди той на Енджи. — Не искам излишни дупки в предната седалка. Като свършим, тая кола ще бъде моя.

Мат се изви да види мръсния облак около спортната кола на Кет. Изглеждаше, все едно пеперуда бе попаднала в мравуняк.

— Оставих ключовете на предната седалка — каза Уили. — Всеки момент някой ще я свие.

Те се насочиха обратно към „Белтуей“ и наново започнаха да си търсят място на пътя — вероятно за да се отърват от някого, който може да е преследвал колата на Кейтлин.

Движението им обратно на часовниковата стрелка ги отведе през река Потомак над северозападната част на окръг Колумбия, на половината път през целия град, след което поеха по доста по-широкото корито на реката в южната част, преминавайки по моста Удроу Уилсън.

Излязоха от „Белтуей“ на първата пресечка след моста, навлизайки в югозападния район на Вашингтон. Той продължаваше да е западнал квартал. Уили отби на една безименна бензиностанция и подкара право към сервиза на монтьорите. Някакъв човек бършеше с парцал един микробус. Като видя новодошлите, просто се отдалечи.

— Сменяме си местата още един път — каза Уили. — Този път ще седнеш отзад при приятеля си — обърна се той към Кейтлин, после допълни: — И при моите приятели.

Задната част на минибуса беше малко по-просторна. Мат и Кейтлин стояха един до друг. Енджи и Мустафа ги пазеха. Азиатчето ги държеше на прицел с пистолета на Уили.

Най-голямата тревога на Мат бе, че не виждаше къде отиват. Стъклата на минибуса бяха напълно затъмнени. Те пътуваха в тъмна кутия, отправяйки се кой знае накъде. Съдейки по скоростта, с която се движеха, Мат предположи, че отново са на булеварда. Но после преминаха няколко пресечки и спряха. Уили отвори задната врата. Мат забеляза, че пак държеше ножа в ръката си.

— Стигнахме. Вие двамата, размърдайте се малко.

Уили издърпа Кейтлин навън, държейки я за китката. След нея беше ред на Мат. Той се опита да запомни мястото, но всичко, което зърна, беше ред червени тухли, преди Уили да го удари не особено нежно в главата с дръжката на ножа си.

— Не си дошъл тук да си играеш на турист. Просто си гледай в краката. Да вървим.

Изтикаха ги до една белязана дървена врата, която се отвори точно когато я достигнаха. Вътре беше групата по посрещането — още едно трио от здрави улични хлапета, всяко от които носеше бойна пушка.

Мат спря на входа, а носът му се раздразни при миризмите на пот, бира, мухъл и изгнило дърво. Мустафа обаче го бутна навътре.

— Всичко мина гладко — каза Уили. — Взехме я без никакъв проблем, а този тук беше с нея. — Той кимна към Мат. — Добре че Роб ни показа снимките на всички нещастници.

Той прибра ножа си, но продължи да държи Кейтлин за ръката.

— Ела насам — каза Уили. — Има някои хора, които искат да се срещнат с теб.

Отведе ги в нещо, което преди 120 години вероятно е било удобна стая за живеене. А сега беше просто развалина. Парцали от тапети висяха по стените. Два изпочупени стола бяха избутани до стената, за да се разчисти място в средата на стаята, където върху две маси имаше разни карти, вестници и колекция от стари компютри.

Две фигури стояха в импровизирания команден център — Мат моментално разпозна компютърната настройка. След това осъзна, че един от членовете на бандата му изглеждаше познат.

Роб Фалк беше малко по-висок, отколкото го помнеше. Беше заякнал, гръдният му кош се бе разширил, а под гангстерската тениска без ръкави се виждаха яки мускули.

— Малко се различавам от недодялания нещастник, който помните от Брадфорд, а? — Фалк подигравателно се усмихна на Мат и Кейтлин. — Ето какво става, когато те натикат в лошата половина на „Белтуей“. Дори и малко време тук може да се окаже фатално. Тогава срещнах Джеймс…