Том Клэнси - Виртуални вандали

— Роб беше — ами смотаняк. Сам се наричаше мухльо на ента степен. Но ме въведе в най-основните неща за компютрите, така че беше полезен. Известно време се занимава с моята система. Това, което не знаех тогава, е, че беше оставил тайна вратичка, с която да прониква вътре. Малко след като напусна Брадфорд, открих във виара си някакви иконки с програми. Имаше няколко проксита и програма, която ме вкарваше на най-различни места посредством тайни вратички. Един ден, след като изкарах акъла на една съученичка, като превърнах романтичния й симулатор във филм на ужасите, се върнах обратно в системата си и заварих Роб.

— Знаеше, че използвам програмите му и искаше да ми предложи още няколко. — Кейтлин поклати глава. — Звучеше толкова примамливо — да се съберем няколко човека, на които може да се разчита, през деня да поставяме програми за проникване, а през нощта се връщаме дегизирани… Аз дори помогнах да изберем момчетата. Джери нямаше нужда от подканване. На Люк и Серж им поставих в компютрите програми за проникване. Те го сметнаха за забавно. Както и аз първоначално.

— След което нещата започнаха да се променят.

Тя кимна.

— Роб имаше какви ли не виртуални съоръжения — все неща, които не могат да се купят от магазина. Невероятни проксита. Лесни начини за проникване във всякакви системи. И програмата, която кара хората да усетят какво представлява един виртуален юмрук. Но ни възлагаше също така и дребни задачи. Места, където трябваше да отидем и да оставим съответните програмки. В началото беше лесно — можехме да изпълняваме задачите си на виртуалните партита. Но той продължаваше да иска още и още. За посещението на Макардъл настояваше две седмици.

— Ами бейзболният мач?

— Беше идея на Джери. Дразнеше се, че трябва да изпълнява нарежданията на човек, когото смята за неудачник.

„Изглежда, неудачникът най-накрая го е отстранил“, помисли си Мат. Кейтлин продължи да разказва.

— Дивака мразеше бейзбола. Реши, че ще е доста забавно да прецакаме мач от висшата лига. Роб реши да му съдейства, въпреки че това изискваше доста специално програмиране. — Кейтлин изглеждаше още по-тъжна. — Понякога си мисля, че това беше начинът на Дивака да привлича внимание. След това нещата започнаха да се объркват. Разстроих се, когато стрелях по онези хора. Това само направи момчетата по-лоши. И… ами, останалото го знаеш.

„Да, помисли си Мат, тогава се появих аз“.

— Казах, че ще се опитам ти помогна — рече той бавно. — Но засега нямам готов план за действие. Ще се наложи да изчакаме и да видим как ще се развият нещата. Ти бъди по-внимателна.

Кейтлин изглеждаше разочарована, но накрая кимна.

— Радвам се, че има с кого да си поговоря за това. — Гласът й стана дрезгав. — Ти също се пази. Не съм се чувала с Роб, откакто ме изпрати в твоя виар. Нямам никаква представа какво възнамерява да прави с теб.

— Дано и той няма — промърмори Мат. — Най-добре се прибирай, Кет. Ако измисля нещо, ще говоря с теб утре.

Тя му се усмихна признателно и тръгна към колата си.

Мат помаха, докато наблюдаваше как класическата спортна кола се изгуби в далечината. Ако Кет му бе разказала за Роб Фалк по-рано, може би Джералд Савидж сега щеше да е жив.

Навъсен, Мат се прибра у дома. Майка му се усмихна, когато влезе.

— Това ли е причината, поради която реши да не ходиш на срещата? Изглежда ми свястно момиче. Не мисля, че съм я срещала преди.

Мат усети как лицето му се изчервява. Искаше да каже: „Тя е дъщеря на сенатор и само ме използва, защото смята, че мога да я измъкна от кашата, в която се е забъркала“. Вместо това вдигна рамене и каза:

— Просто едно момиче от съседния клас.

Майка му кимна.

— Даа. Спомням си, когато баща ти беше за мен просто едно момче от съседния клас.

Мат нямаше какво да отговори, така че се запъти към стаята си. Седна в свързания с компютъра стол, но още не желаеше да отваря своя виар.

„Най-накрая разкрих Гения, помисли си той, но ме е страх да тръгна след него от компютъра си“.

Ако се опиташе да се върже в Мрежата и да разбере повече за Роб Фалк, можеше да го предупреди, че е по петите му. Но преди това имаше нещо, което трябваше да си спомни…

Мат щракна с пръсти. Беше свалил разни неща от училище миналата година, които бе компресирал и оставил в паметта, докато не ги сортира или изтрие.

„Може би сега е времето да започна да ги сортирам“, помисли си той.

Нареди на компютъра да нагласи холоекрана и започна да прехвърля документите. Ето го виртуалния годишник на училището. Въпреки че Роб Фалк бе напуснал преди края на годината, лицето му бе между снимките на класа — те бяха правени по-рано. Мат поклати глава и се загледа по-внимателно. Роб очевидно бе забравил, че този ден ще ги снимат. Изглеждаше по-раздърпан, отколкото го помнеше. Косата му висеше на клечки, а на яката на ризата му имаше петно.