Том Клэнси - Виртуални вандали

Другата беше празна.

Мат се намръщи. Да не би да има някакъв код? Той си спомни, че като дете беше чел нещо за лимонов сок…

Облегна глава на неравната кора на дървото. Не, съобщението стоеше точно пред него. Какво по-хубаво място за среща от това? Рециталът щеше да се състои в голямата, тъмна аудитория. А класическите китари нямаха нужда от електрически или компютърни усилватели. Просто старомодни умения и старомодни уши, които да слушат — идеално.

Мат пристигна в аудиторията, останал без дъх и мъничко закъснял. Той се промъкна и седна на един от задните редове, като се опитваше да свикне с мрака в залата. Сериозно момиче седна на един стол, пръстите й танцуваха по струните, изпълвайки въздуха с музика.

Къде беше Кейтлин?

Изпълнението свърши и Мат забеляза русата коса на Кейтлин, докато се изправяше от предния ред. Тя аплодира изпълнението и когато момичето напусна сцената, се промъкна покрай Мат.

Ловка ръка пъхна в джоба на ризата му още една бележка. После напусна аудиторията, без дори да го погледне.

Мат се отпусна в седалката и отвори бележката. Изчака краят на следващото изпълнение да свърши, което му се стори безкрайно, и също напусна аудиторията.

Отиде до своето шкафче, отключи вратата и разгъна бележката върху учебниците си. В нея бе написано само:

Шеридан Съркъл 3:30

Знаеше мястото — беше един от многото магистрални пръстени, които се простираха над района на Вашингтон. Намираше се съвсем близо до Брадфорд, на няколко минути пеша. Той погледна часовника си. Трябваше да побърза.

Мат пристигна на „Шеридан Съркъл“ около половин минута по-рано. Огледа разположения наоколо богаташки квартал. Вече беше наясно защо Кейтлин дойде на училище с „Копърхед“. Класическият модел на колата, която не можеше да бъде сбъркана с друга, се появи, излизайки от кръговото движение. Кейтлин спря, Мат се качи и те се насочиха в посока Джорджтаун.

Докато караше по локалните платна и после по магистралата, момичето мълчеше.

— Е? — каза Мат. — Мислех, че искаш да поговорим.

— Ние — момчетата и аз — трябва да се срещаме само чрез Мрежата. Това е нещо като предпазна мярка — ако никой не ни види заедно, няма как да ни свържат. — Тя погледна Мат. — Но вече започвам да мисля, че така ни контролират.

— И ти се прииска да нарушиш правилата, като избра точно мен, защото не мога да те издам — а и не знам на кого да кажа.

Кейтлин прехапа долната си устна.

— Аз… Аз исках да ти обясня някои неща. Като ни гледаш, сигурно си мислиш, че си живеем приказно. Нека ти кажа нещо. Десетото дипломатическо парти, на което отидеш, по нищо не се различава от останалите, на които си бил. Започваш да се чувстваш… предполагам, че правилната дума е отегчен.

Тя следеше движението пред себе си, когато продължи нататък.

— Ние всъщност нямаме семейства. Откакто се помня, баща ми все търчи нанякъде. Рядко успявам да го видя, него или мама. Понякога си мисля, че с шегите си Люк се опитва да накара родителите си да разберат, че е жив, да му обърнат внимание. Джери е изпратен тук, защото го изхвърлиха от повечето пансиони в Англия. А що се отнася до Серж — той мрази баща си, задето се е захванал с политика. Тя го е направила посланик, но заради нея майка му е била убита при последните стълкновения на Балканите.

— Горките богати деца, а? — каза Мат.

— Защо не кажеш глупавите, богати деца? — отвърна Кет иронично. — Отегчени, сърдити и внезапно ни се открива възможност да развихрим фантазиите си. Тайни самоличности и разни неща от сорта.

— Само дето не сте супергерои, а злодеи.

— Престани! Нападнахме няколко виар симулатора и толкова. Всеки с малко мозък в главата си има бекъп на дискетата. Децата, които си играят с бомби с боя, всъщност нанасят повече щети от нас.

— А хората, които пострадаха?

Кейтлин се отпусна малко в седалката.

— Това е тъмната страна на фантазията. — Тя погледна отново Мат, мъчейки се да го убеди. — Когато си богат и красив, много хора се натискат да ти правят услуги. Така и не разбрах смисъла на това, нито пък останалите. Серж и Дивака бяха изумени, когато откриха, че могат да нараняват хора във виар симулатори — и се поувлякоха, честно.

— Няма нужда да ми обясняваш. Видях с очите си какво направи Савидж с Шон Макардъл.

— Това не е истинският Джери. Той размахва юмруци, защото това е всичко, което може да направи, за да се измъкне от клопката, в която сме попаднали.

— Клопка ли? — попита Мат.